Човечеството се бои от кризата, защото се бои от промяната – навикът е велико разположение на духа и битието. Но само който успее да заобича кризата, ще бъде по-свободен, а животът му – по-разнообразен. Ще се приобщи към повече решения. В крайна сметка думата „криза” произлиза от гръцкото krisis, което означава „решение”. Затова смелите духом, свободните, революционно настроените се възползват от кризите – политически, икономически и сексуални.
Един велик бохем от площад „Славейков” казваше, че във всяка криза съзира жена. Трябва да я срещне, да я опознае и обладае. Защото, ако живеем без кризи, живеем скучно. То е като дълго съжителство, в което „пламъците на любовта са угаснали в семейното огнище”. Гьоте.
Дори и в една зла криза се спотайва надежда – понеже всяка промяна отваря хоризонта. Там дебнат и зли чудовища, и непознати феи.
Навикът обича да ни плаши.
Някога в учебниците на студентите по политикономика пишеше, че „в капиталистическото стопанство периодично настъпва свръхпроизводство на стоки и капитали, те не намират пазар, а това води до разорение на дребните производители, спад на производството и безработица”. Следваха десетки страници за капиталистическата безизходица. Учебниците обичат да се правят на регистратори. Лекциите по политикономика обслужваха соцвластта – ние щяхме да построим такава щастлива държава, че кризата можеше да съществува само в градивната клетка на обществото – като разрив между мъжа и жената. Толкоз. А наоколо: равенство, братство, свобода. И марксизъм-ленинизъм. Затова никой не искаше да признае кризата на строя. А идеологията не се взираше в уж по-страшната драма – кризата на личността.
Трябваше да дойде демокрацията, за да стане ясно, че вътрешният свят на човека е независим от обществената конструкция. Довчера партийният секретар нямаше право да изневерява на жена си. Днес: повече избор – повече кризи. Ами тя, свободата, си няма друга работа и все разгръща недостижими простори.
Самата свобода е криза – човек се бои от свободата си. Не знае какво да я прави и пак я набутва в нормите и клишетата, защото там му е по-удобно. По-сигурно е, някак си. Ние
не направихме от свободата си благоденствие.
Приютихме се в спарените си шушони и зависимости. Ние сме зависими, независимо от строя.
Затова социалните антрополози и политическите анализатори не постигат дефиниция на обществото ни днес. Ние още не знаем в какъв строй живеем. Примъкваме се в него интуитивно, а той ни връща кризи. На ценности, най-вече. Изкризваме в непрестанните си сравнения и в завистничеството си. Понеже изобщо не можем да разберем как комшията смени москвича с мерцедес – това е криза. Кризата на личното ни безсилие. Липсата на стимул, на амбиция и на енергия за постигане на собствена житейска или бизнес програма. Така чуждият успех се превръща в лична драма.
Ние си произвеждаме кризи, за да ги преодоляваме. Те затова съществуват – защото си ги отглеждаме. Те са заложени дълбоко у човека. С тях съзряваме. В потайния храм на душата ни витаят мечти и похищения, страхове и комплекси, тайни помисли и прикрития. Изпадаме в криза не само от чуждия успех – ние сме в постоянна невроза заради собствените ни неосъществени копнежи и сънища. Но и заради нашия най-безмилостен спътник – възрастта.
Колкото повече обитаваме тази планета, толкоз повече кризи ни обсаждат. Програмите на любовта, например. Омръзването, насищането, навикът, отегчението… Краят на чувствата е драма. Всеки развод е криза. Но пък онзи бохем от пл.”Славейков” казваше: Момчета, не се бойте, краят ражда начало. Разводът да не ви плаши. Бедата е, че пак ще се влюбите.
Интимната ни природа с всичките си тайнства и капризи също произвежда кризи. Сексуалната ни мощ започва да се губи –
годините ни изтощават,
меракът започва да гали само фантазми. Другата форма е крайната сексуалност, хипер-либидото също твори напрежение: обектите на удовлетворение все не достигат. Сетивата на преялия с плът отказват да работят. Над 70 милиона човека по света живеят, без да правят секс, обявиха учени. Даже носителката на Оскар Дженифър Лорънс (”Игрите на глада”, „Наръчник на оптимиста”) призна наскоро публично, че е асексуална. Не се интересувала от половия нагон – бил й чужд. Бояла се и от болести, затова пращала на медицински преглед всеки свой кандидат-партньор преди секс. Гаджето й, мастит режисьор на 49 г., заради това счупено либидо я напусна. Да, 27-годишната красавица Дженифър Лорънс очевидно е родена да създава кризи. Но какво бихме намерили на дъното на чашата, ако изпием горчилката до дъно? Страх от изневери. Разочарование от тялото. Или от монотонността в леглото. От липсата на любов или на фантазии. От доминиращия партньор, който се оказва душевен мързеливец и замирисва в провала си на отчаяние или на алкохол. Идолът рухва. Изборът ни си отмъщава. Иди разбери после защо красавицата от студентските години се е превърнала в кучка.
Съжителството е криза.
Трябва да се научим да оперираме в него – ако операция се налага. Скалпелът е в чаршафите и ние сме хирурзите. Ако не изрежем навреме тумора, кризата ще се размножи в метастази. В тия разсейки ние постоянно се разсейваме – за да не виждаме кризата. Ние сами сме си диагнозата. Някои си живеят с нея, други бягат от операционната. В края на краищата никой не може да гарантира, дали няма да попаднем на двойничка на Дженифър Лорънс. Кризата може да ни изстреля в приключението на живота ни, но и да катастрофираме с нея в реалността. Понеже и реалността е криза. Дженифър Лорънс е най-скъпо платената актриса в Холивуд. Е, за какво са й толкоз пари? Никой не може да си изплати кризата.
Старостта ни дебне отвсякъде и ни инжектира страхове. Изключва системите една по една, в някои случаи наведнъж. Всеки от нас попада в ужасяващата криза на сексуалния провал. На върха на клитора работят осем хиляди нервни окончания, на главата на пениса господ е вградил четири хиляди. Бая несправедливо. Въпреки това човечеството следва модела на своето възпроизводство, който вековете не са променили и който, нека признаем, доброволно привлича съучастници. Знаем как се правят деца (с удоволствие), ала не знаем кога либидото ще се превърне във фиаско. Не искаме да приемем трагедията, в която онези четири хиляди нервни клетки не могат да дадат радост на осемте хиляди. Изненадата е разтърсваща. Води или до отчаяние, или до още провали. Никога не е късно човек пак да се изложи.
Страхът от смъртта, както знаем, е смразяващ. Физическият ужас от болести, от старческа немощ, от студения гроб… От мига на раждането си ние живеем в тази криза и развиваме нейните хипотези и сюжети.
Но сега ще направя най-страшното, изненадващото за себе си признание. Смъртта всъщност не е болка. Видях я в „Пирогов” този януари, беше до мен – миг, преди да ми сложат упойката в операционната зала. Видях я като милувка, мек покров, внезапно облекчение. Тишина, мека тъмнина. Покой.
Смъртта не е кризис. Криза е животът. Затова е толкоз хубав. Хубав като Дженифър Лорънс.
0 Коментара