Три вица на траурна тематика разказах в рамките на ден на най-близката си приятелка. Тя беше в шок, покрусена от смъртта на наш 40-годишен колега. Погребението му бе едно от най-тъжните, на които съм присъствала – десетки млади хора, облечени в тъмни дрехи, се бяха събрали в този жежък септемврийски ден, за да го изпратят. Въздухът тягостно тежеше, раздиран от стонове и плач, когато се случи най-сюрреалистичното нещо, което съм виждала на подобно събитие. Погребалният агент затвори ковчега, извади винтоверт и шумно завинти с четири болта капака като във филм на Бунюел. Все едно починалият щеше да стане и, подсвирквайки си, да си отиде у дома. Беше
толкова абсурдно и зловещо смешно, че хората млъкнаха.
В съзнанието ми този момент се запечата по-силно, отколкото опечалените хора и тъгата от ранната смърт на колегата. Приятелката ми бе много близка с него и дни наред не беше на себе си, та й разказах трите погребални вица за разведряване. Първо й прозвучаха грозно, после се разсмя… и накрая се отказа да й леят куршум.
Да, смъртта може да бъде смешна. „Гробарят, след като му падна капакът на ковчега, започна да го намества с шутове. Хората му викнаха да внимава, а той ги контрира: Е, нема да иляди тука!“, разказа ми един познат. Друг гробар пък разяснявал тънкостите в професията и дал пример: „Копап, копам, па легнем, та премерим …“.
Смъртта може да бъде смешна, но животът още повече.
Едни от най-смехотворните хора са тези, които се взимат насериозно. И аз бях сред тях. На 17 се качвах на тролей и пътувах от първата до последната спирка, за да приличам на Петя Дубарова. На 18 се разхождах по улиците със списание „Бурда“ под мишница, за да си помислят за мен: Ето, едно стилно момиче и с вкус. На 19, когато се запознавах с някого, се представях с име и фамилия, като по филмите, защото това ме правеше важна в очите на хората. На 20 носех фамозни филцови капели, защото ме караха да се чувствам голяма жена и дама.
Да престана да се взимам насериозно, защото това ме прави смешна, беше един от най-важните ми житейски уроци – когато успях за пръв път да се присмея на себе си, животът стана по-лек и весел. „Освен че смехът подмладява, избистря мислите и ума, освобождава, смехът е божествен, той е тайната призма, през която човек трябва да гледа на света. Усмихнатите хора внасят позитивизъм в деня ни“, ми каза приятелката на сина ми, рано-рано прозряла тези истини. И още нещо доказано в практиката –
смехът предпазва от фрустрации.
Например аз рисувам добре (отзиви от „професионални“ художници: Сбъркала си си професията!), пиша добре (въпрос на „професионални“ писатели: кога ще събереш 15 разказа за книга?), но не гледам сериозно нито на единия, нито на другия си талант. Печеля си парите със съвсем други, прагматични занимания. Иначе, по-вероятно щях да стана фрустриран световно непризнат гений, отколкото новата Людмила Филипова или Кристиан Шлое.
И семейства запазва смехът – имам едни приятели, от малкото, които са в брак от обич, а не поради икономически, социални или бутафорни причини. Когато се карат, се чудя кой на кого пръв ще удари шамар – те с думи се изхвърлят на улицата, тя му забранява да стъпва в офиса, той й казва да спре да си вири журналистическия нос, скандалът клони към точка на кипене. И само пет минути по-късно ги чувам как се смеят заедно и се забавляват със собствената си глупост. Гневът е изчезнал,
смехът е излекувал всичко, защото е любов.
Гледай на себе си с любов, а на света – с чувство за хумор, казват мъдрите хора. С любов си спомням няколко смешни случки в моето семейство. Една нощ отпътуваме със сина ми за морето и брат ми ни изпраща. Тръгваме, навън е дълбока, плътна нощ. Брат ми използва момента, че е навън, за да хвърли боклука. Мята плика в един контейнер, а отвътре изскача клошар, който строго го запитва: Какво правиш ти бе, та това е моят дом! Целият този социален ужас се превъплъти при сина ми в смешно съчинение на тема: „Най-веселата случка през лятото“. Доста шестици изкара с него, добре, че всяка година им сменяха учителките по български език и литература. По-рано, като първолак, ми се обаждат от училището му. „Трябва да се явите при директора, долавям гробовни нотки – по повод грубо нарушение на дисциплината на вашия син“. Наум премятам: момиче ли е набил, момче ли, заспал е в час ли, изпикал се е във фикуса ли, какво толкова може да е направил един първолак!? „Госпожо, синът ви е
събрал буболечки миризливки в една кибритена кутия
и ги пусна да летят по време на час. Момичетата бяха ужасени, аз също“, казва с траурен тон учителката. Възмутена, тя го накарала да ги улови, да ги събере обратно в кибритената кутия, и да я остави на учителското бюро. Но пропуснала да каже да не пипа кутийката повече. И нашият, по мъжки логичен, отново си взел буболечките, пак ги пуснал да летят в класната стая и паническата ситуация се повторила. Тук започвам да се смея в несвяст, педагожката ме гледа отровено и осъдително и разбирам, че ако бях ученичка в това училище, вече да съм изключена. Особено след репликата си: „Добре, госпожо, кога да правят такива щуротии, като станат на 20, ли!“. Не ме разбра, но аз разбрах, че смехът е най-безплатното лекарство против всичко и рецепта за любов. И най-духовитите хора всъщност са най-тъжните и най-добрите. Защото раздават мехлем за душата, като ни разсмиват. На инат на живота и смъртта.
0 Коментара