Зная. Много добре зная, че трябва да разкажа една добра история за празници, детство, аромати на сладки и готвена храна, но въпреки това ми се иска да разкажа една страшна кухненска приказка…
Живеехме на ул. „Парчевич“. Дядо ми купил голям апартамент за семейството си, но след 09.09.1944 г. в него настанили още едно семейство – активен борец против не зная какво от едно правешко село.
Кухнята беше обща. Жената на бореца – винаги сърдита. Нарекох я „Намусената“. Синът на Намусената беше дебело момче, русоляво и винаги с гурелясали очи. Всеки път, когато погледнех Намусената или сина й, баба ме водеше в банята, миеше ми очите и казваше: „Няма да ги гледаш, щото ще те урочасат.“
В общата кухня всяко семейство си имаше ъгъл. Нашият беше до балкона – малка маса и три дървени табуретки. За столове нямаше място. Под масата баба държеше много голяма тенджера с капак, в която се пазеше хлябът.
И точно в тази тенджера много обичах да седя.
Не се побирах цялата, но все пак беше добро скривалище. За да не се срещат семействата, баба готвеше много рано сутрин, а след нея – Намусената пържеше яйца. Винаги и само яйца.
И една сутрин, след като приключи с готвенето, баба ме забрави. Бях седнала в тенджерата, играех и съвсем се бях изолирала от този скучен свят. Не чух, че Намусената е влязла, обаче чух мутиращия глас на сина й да гъгне: „И тогава той станал от леглото и тръгнал към гардероба, откъдето се чувал гласът.“
Заслушах се. Звучеше особено и някак… напрегнато. Надникнах изпод масата. Синът на Намусената дъвчеше кора хляб и говореше. Някак странно се пулеше:
- Кой си ти? – попитал Безухия.
- Ела по-близо – продължавал да вика гласа от гардероба.
- Кой си ти? – пак питал Безухия
- Ела, ела по-близо! – отговарял гласът от гардероба.
- Кой си ти? – попитал Безухия и отворил вратата на гардероба.
Бях почти излязла от тенджерата, за да не пропусна нито миг от живота на Безухия.
И точно в този момент, под масата, почти пред носа ми, се появи едно ужасяващо лице.
- Дай си ми ръката-а-а-а! – изкрещя синът на Намусената в лицето ми и започна да грухти като заклана свиня.
Не знаете как мога да рева! Просто нямате представа какви викове може да издаде едно шестгодишно момиче, заклещено в тенджера под кухненска маса.
Баба долетя на мига.
Избута сина на Намусената. Развикаха се всички.
Накрещяха се до насита. През това време успях да се измъкна от кухнята.
Години по-късно самата аз разказвах историята за „Дай си ми ръката“ с невероятно удоволствие. Паузата, която правех, преди Безухия да отвори гардероба, беше висше актьорско постижение.
В тенджерата под масата вече не държахме хляб… Всъщност, самата тенджера я нямаше. Бях се напишкала при вида на изкривеното в идиотска гримаса лице на сина на Намусената.
След време това семейство се изнесе от дома ни. За особени заслуги бяха получили апартамент на ул. „Раковски“, който преди принадлежал на много известен софийски лекар – пулмолог. Докторът пък бил изселен… Неща, непонятни за едно шестгодишно дете, а и не интересни… Едно е да те изселят, а съвсем друго – да живее призрак в гардероба и да си иска ръката.
Весело готвене и внимавайте в кухните! Не се знае в кой шкаф живее призрак…
0 Коментара