Едно психологическо изследване показва, че хората, чиито базисни потребности са задоволени, преживяват себе си като щастливи, а тези, в чийто живот не липсват престиж, слава, титли, но не е налице задоволеност на основните потребности, преживяват себе си като недостатъчно щастливи.
Тези основни потребности са социални и индивидуални. На първо място сме социални същества, затова ни е нужно да се чувстваме принадлежащи, т.е. обкръжени от значими близки в различен контекст други хора. Това ни дава чувство за сигурност. На второ място е нуждата ни от утвърждаване. Изразява се в усещането, че сме приети и признати такива, каквито сме. Разбираме го по обратната връзка от значимите за нас хора. Следват индивидуалните потребности от храна, но не само за тялото, а и за душата. Сензорната потребност, която се изразява в нуждата от приятни стимули за петте ни сетива, най-вече нежност, ласка, докосване, галене. Следва сексуалната потребност, чието задоволяване се мери по-скоро с качество, отколкото с количество, и която се разбира като правене на любов с душата и тялото.
Когато средното ниво на удовлетвореност на тези основни потребности не е високо, нашето подсъзнание често поставя на мястото на същинското удоволствие т.нар. метаудоволствие.
Можем да го наречем още МЕНТЕ-удоволствие
Това са всички неодушевени заместители, които идват на мястото на живите хора, от които зависят същинските удоволствия. Човешкото същество е устроено така, че да не може да задоволи нито една потребност само. За да сме принадлежащи, са ни необходими други близки индивиди. За да сме утвърдени, са ни необходими другите, които да ни потупат по рамото. За да сме нахранени, ни е нужен месарят, който произвежда салама, или писателят, който пише книгата – храна за душата. Сензорно и сексуално също не можем да сме истински задоволени без партньор.
Т. е. първата отличителна черта на човешкото същество е, че е зависимо. Всяко удоволствие на Аз идва от някакво Ти, различно за различните ситуации. В този смисъл твърдението „искам да съм независим” означава – „искам да не съм човек”. Но за да стигнем до това Ти, са ни нужни съответни модели на поведение, благодарение на които да накараме Ти-то да задоволи потребността ни. Тези модели на поведение са: приемане-подчинение, себеотстояване или привличане. Всеки един от тях обаче има много, много възпитателни бариери-врагове. Подчинението или молбата било унижение, показване на слабост, пречупване на гордостта, честта и достойнството, уязвимост; себеотстояването било грозна егоистична агресия, некултурност; привличането било подлизурство или слагачество, манипулация.
Така често днешният човек се оказва лишен от основните си инструменти за оказване на влияние върху онова Ти, от което зависят удоволствията му. Тогава идва ред на
метаудоволствията: алкохол, храна, дрога, вещи, пари, медали…
Все неодушевени заместители, които не се нуждаят нито от молба, нито от привличане. Те обаче носят само илюзията за задоволяване, защото всяка потребност има своето си удоволствие. Не можем да задоволим нуждата от принадлежност с кюфтета или сексуалността – с похвали, и т.н. Т.е. всички неодушевени източници на удоволствие, с които е преизпълнен животът на днешния човек, са безсилни да заместят истинското щастие.
Единствената потребност от изброените пет, която позволява опосредсвано чрез неодушевен предмет удоволствие, е хранителната. Така е, защото не ни е нужно да познаваме писателя, ако четем книгата му, както и не ни е нужно да познаваме месаря, ако ядем салама. Затова живеем в ерата на хиперконсумацията. Тази потребност застава на първо място и претендира наивно, че може да замести истинското удовлетворение с неодушевени предозирани източници на временно удоволствие, които поради предозирането носят вече вреда.
Казано на по-обикновен език, това означава, че колкото и чифта обувки да имаме, то те няма да заместят липсващата ни любов, например. Или колкото и да се тъпчем с шоколад, няма да заместим липсващата ласка.
Колкото и медала да получим, няма да заместим самотата си
Колкото и големи работохолици да станем, няма да получим утвърждаване на най-дълбоката си същност. В тази поредица следват и изключително опасните пасивни удоволствия, носени от дрогата, алкохола…
Човекът, който уважава себе си, е активен в търсенето на заслуженото удоволствие – основна движеща сила в живота ни. Действително това е дълг. На първо място е дълг към себе си, защото нещастният човек се поболява. На второ място е дълг към останалия свят, защото недоволният прави автоматично недоволни и околните. Нещастният е егоист не само за себе си, но и за света, тъй като, лишавайки себе си от радост, лишава пряко и заобикалящата го среда.
В неколкократни проучвания българинът все е на последно място по щастие в сравнение с други народи. Но много често като причина за това се изтъкват външни обстоятелства – икономически, политически, социални. Изпада от схемата на обяснения обаче ключът! А именно – да се вгледаме в самата дума удовлеТВОРЕНИЕ! Не удовлеДАРЕНИЕ! Дългогодишната история на отречения Аз е снижила много чувството за лична отговорност по отношение на удоволствията ни. Никой не ги продава на килограм, звънейки на входната врата. Иска се усилие, иска се лична активност, иска се чувство за заслуженост. Иска се в крайна сметка добра самооценка.
Ниската самооценка е първият враг на удоволствието,
защото „грозното пате” не се преживява като заслужаващо. Оттам следват собствената му пасивност и неверие, че удоволствието му се полага. Камо ли да си даде сметка, че това е негов дълг пред самото себе си и пред обществото.
Повечето читатели на „Жената днес” са жени. Майки, научихте ли децата си как да консумират заслуженото удоволствие? Научихте ли ги, че трябва активно да го търсят, а когато го постигнат, да му се насладят, а не да се хвърлят веднага в преследване на нови цели, без изконсумиране на сладостта от постигнатото. Научихте ли децата си колко е важно сексуалното удоволствие и че това е свещеният акт на връзка с вселенската любов, а не само с партньора. Научихте ли себе си да се радвате на удоволствието, защото с показаното учим децата си много повече, отколкото с казаното?
Най-голямото наказание за едно дете е нещастието на родителя му! А научихте ли ги, че трябва да си искат, да привличат или да отказват, за да постигат удоволствието и да избягват неудоволствието? А научихте ли се вие самите да го планирате в личния си живот? Не само отговорностите и задълженията, но и приятните мигове, свързани с „искам”, защото именно те дават мотив и заряд за изпълнение на онова, което „трябва”.
В нашата биполярна вселена има един универсален биоритъм. Това е ритъмът на живота. Днешният човек упорито се опитва да го опровергае, като не му се подчинява, а именно не редува активност с пасивност, работа с почивка, „трябва” с „искам”. Това е особено валидно за високо индустриализираните общества. Затова те са и най-болните.
Защото от липса на удоволствие се разболяваме
Този, който не се стреми към него, не уважава себе си, не уважава човечеството, защото излъчва тъга, тежест, напрежение и носи болка за общия организъм – общност и болест за самия себе си.
„Обичай ближния като себе си!” – помним от библията, но колко го спазваме? Колкото радваме себе си, толкова сме способни да радваме и другите. Саможертвата, лишаването от лично удоволствие е форма на наказване и на околния свят. Тогава го възприемаме като враждебен. Грижата за себе си и чувството за заслуженост ни кара да възприемаме света като добронамерен. Това със сигурност ще ни извади нас, българите, от последното място на класациите за щастие! „Длъжни сме!” е равно на „Дължим си го!”
0 Коментара