„Тия майтапят ли се с нас?“, спогледахме се зад другите, чакащи инструкция да се пуснат по един толкова унизително безопасен и къс наклон, че всяко хлапе би се прозяло. Бяхме две длъгнести тийнейджърки на тренировъчен лагер, по време на който трябваше да усвоим няколко вида спорт, и този първи ски урок жестоко нараняваше неандерталските ни сърца.
Малко по-късно всички щяха да си вземат достойно топъл душ преди обяда, а ние да летим по стръмния снежен път надолу с
изпаднали в истерия мускули и зеници
Не издадохме звук цяла вечност, докато безкрайната пързалка не започна да омеква и да различаваме контурите на издигащите се надменно бели хълмове – тогава закрещяхме, сякаш току-що някой е отдръпнал нож от гръкляните ни, и се проснахме, оставяйки в снега изкривените си от кикот отпечатъци.
Два часа след това се врътнахме пред цивилизования строй в базата като антилопи, изиграли гепард, надъхали се по време на бягството с убеждението, че, слава богу, никога няма да вземем медал за предпазливост.
Планирам възстановка на този ден, често с жестоки последствия винаги щом светът ме затрупа със сериозните си истории. Или, външно заинтригувана, в съзнанието си профучавам покрай реплики като: „О, хайде да проверим новия СПА център“; „Това филе се топи в устата“, „Намаленията в мола“, „Намаленията до Барселона“. Никога не пътувам с някой, от когото не мога да очаквам да зареже багажа си в нищото, за да стигне по-далеч, да влезе в морето през април, в погото на концерт на пънк банда, да изгладува нова част за колелото си.
Затова, когато дойде време да споделям цирковата си площадка с някого, трябваше да се надявам принцът на бял кон да разполага и с бърз велосипед и да не смята
омазания с грес маникюр за края на женствеността.
Нито раздраните колене, ожулените скули и пълната с пръст коса след някое убийствено падане по време на офроуд приключение… Освен ако не бях готова да тресна вратата на обърнатия ми на челна стойка живот и да се справя с всички промъкващи се през ключалката пипала, които стягат шала на благоприличието около врата ми.
Преди беше лесно. Можех да демонстрирам, че зависимостта ми да се изживявам като Маша зад гърба на Медвед не ме прави достатъчно щастлива, дори на идеалния остров на удоволствието, където мога да закусвам с Блъди Мери на този кораб, да чета Вирджиния Улф на този копринен пясък и да чакам с изгрева да се появят и прекрасните цветни медузи на този сапфирен бряг. Да посървам театрално, ако някой бързо не ме изтръгне от процесията към поредното общочовешко блаженство, за да ми подшушне правилата на някоя безумна игра. Да съм досадна като дете, което не можеш да залъжеш нито с пуканки, нито със захарен памук, ако си е наумило да пробва как така маймуните се катерят по дърветата.
Но с порастването почваме да крием падането си духом в сауната, пред огледалото на козметичния салон, в сладникавия пушек на наргилето, затънали до шия в гъши пух и разговарящи за бъдещето с
формулите на нечии други животи
Исках да мятам пиратка при всеки опит да ме вкарат на женско парти, където кипи бутафорен момински запой за назидание на някоя мъжка издънка или, още по-лошо, не кипи запой, защото „трябва да сме здраво стъпили на земята, за да задържим половинките си“. И приятелките почват да се разбягват от димката. Приятелките спират да се събират, за да играят.
Всеки път, когато се опитам да идентифицирам това, което ме изпълва с удоволствие, не мога да му дам форма, цвят, мирис, конкретно място на географската карта или по тялото си, име на наркотик, дори име на писател. То е заредено в блесналия поглед на някой до мен, когато му казваш „дай да направим тази и тази глупост“ и – бум – правиме я. Моментът, в който независимо колко си всеотдаен към работата си, загрижен пред педиатъра, предан на мечтите си, излизаш разголен пред паравана и си отдъхваш, че това си ти и има с кого да се споделиш.
Нямаше как да не се влюбя в състезател по всичко, докато самохвално залагаше, че ще ме бие на билярд, наложи му се да се доказва на боулинг и да стигне върха на една стена за катерене. Можем да си мерим белезите и да не разнасяме
най-тъжната разлика между мъжете и жените – че мъжете никога не спират да са доволни
от най-прости неща: като състезание по правене на моряшки възли, три часа табла, три пъти седмично ритане в квартала. Дългът към играта ги прави толкова независими от дребните теми на битието, в което умеят да хлътват и отскачат като в батут.
Докато тичам с някой от фен тишъртите му в парка сутрин, запечатвам като произведение на изкуството маршрута, заради сладкия разбор после – все едно по любими детски спомени – откъде съм минала, къде се препънах. Ще се хванем на бас дали утре мога да избягам онзи почти вертикален баир, или да обиколя 20 пъти фонтана, само за да поддържа откачената ми мания за надцакване. Но през лятото няма да се откаже да ме надбяга по пясъка до морето, както аз да пробвам да хвърля камък по-далече от него, разтягайки сухожилия и локуми кой на коя игра е по-добър.
И няма да съзерцаваме приятните моменти отстрани като нещо, което сме заслужили, от което много трябва да сме доволни, стигнали сме до него след тежък труд, отегчение и то е отделно от всекидневното. Удоволствието е не да седнеш да го усещаш, когато можеш да си го позволиш. То не протича зад гърба на живота, а с него. Като оня час преди апокалипсиса, в който можеш да се напиеш с най-скъпото вино – но невъзмутимо намираш сили да си построиш защитна база от клонки. Както винаги – ако има за кого.
0 Коментара