Дългото сбогуване със секса

Но не съвсем. Изобщо на Чандлър всичко му е не съвсем. Онези три целувки например. Първата била вълшебна, втората интимна, а третата просто така. И чак след това събличаш момичето.

„Сексът невинаги е грозен, но трябва да умееш да го правиш. Една цяла индустрия се занимава само с това  –  да го направи привлекателен и, вярвай ми, парите им не отиват на вятъра.“

Такива ги разправя известният частен детектив Филип Марлоу. Разправя ги, но отдавна. Седнал на бара, пред него неизменната чаша със скоч, придружена с пура, а той красив по онзи знаменит американски начин от 50-те години на отминалия наскоро век. Леко саркастичен и много, много секси частен детектив. Но сега не е като преди. Дори Марлоу вече не е същият, тоест не е Хъмфри Богарт. Няма как. Преди време бях чела, че гласят Лиъм Нийсън за ролята на детектива. О, боже! Дано да е само слух и да се размине. Че с какво го заслужихме това? И не, не става дума за онова досадно „ама навремето какво беше, а сега какво е“. Не! Става дума за това, че няма жена, която ще предпочете Нийсън пред Богарт, нали? (Жени от всички краища на света, обединете се под тези думи!) Не всичко е въпрос на вкус понякога.

Въпрос на секс и сексапил е, то се знае.

Но сега няма да клеветя нито Лиъм, да си му бере гайлето, който иска, нито пък ще злословя срещу Чандлър за това, че така украсява реалността и й придава вълшебни краски – като започнеш от мъжете, минеш през бара и пурите и стигнеш до самата развръзка, онази щастливата. Защото не е само Чандлър. Започна ли с него, край не ще да има. Затова няма да се заяждам с нито един писател, изобщо с литературата няма, нито с което и да е изкуство. Въпреки че в случая с любовта и секса си заслужава не само заяждането, ами и няколко шамара даже. О, заслужават и още как!

В крайна сметка човек може да обвинява почти всички творци от всички сфери на изкуството. Точно заради тях нашите трепети, вълнения, целувки, и дори пустият секс са леко жалки и по-смешни, малко патетични и изобщо са „не съвсем“.

Не са като на кино, нито „като хората“. Но то пък и едно кино… и едни хора…  Всъщност, без кино може, дори без сладолед, и без хора дори. Но без секс – абсурд.  Това е абсолютно сигурно. И не защото сексът е важен или бог знае какво. Просто той е всичко и навсякъде. Нещо точно като бог, но по-обозрим и се явява на повече хора и не в нарочен храм.

Така се е случило.

Епидемия в добрия смисъл на думата.

А от нея няма да има отърване, докато не се отърве от нас самата планета Земя. Да ни отнесе Провидението или Лукавия, където ще, и да се свършва вече. Наистина е така. Но дотогава ще търпим и ще живеем и дори ще правим секс – който както му е угодно.

Това е той сексът – радост и тъга, забавление, задължение, професия, свободно време, изкуство, спорт, начин на запознанство, колкото и да казват обратното. Сексът може да е за малко, по задължение, от скука или „от мен да мине“. Може да е по желание на клиента, дори с отстъпка за редовни клиенти. Може да е на магистралата, в хотела, в банята, на работа, у вас, у съседката. Сексът може да е от любопитство, за привличане на внимание, за отвличане на чужди мъже. И жени. Може да е от гордост с предразсъдъци или пък съвсем без, може да е разкрепостен като в клип на Сузанита или дървен като крак на детско столче. Може да е опасен, безопасен, за прираст на населението или в никакъв случай.

Може да е с щастлив край, може да е без край

или дори без начало. Сексът може да е сутрин, обед и после чааак вечерта, или пък веднъж на някой празник. Може да е по невнимание, от яд или от съжаление, за сдобряване. Сексът може да е самотен, а може и да е пренаселен с хора, предмети и помади. Сексът може да е за един път и с едно наум. Може да е довечера, утре, но може и да е бил отдавна. Макар само Уди Алън да си признава, че последната жена, в която е бил, е Статуята на Свободата. Ако ви е смешно да знаете, че не е смешно, защото доколкото знам след 11 септември самата Статуя вече е затворена за посетители отвътре. Може да я гледаш само отвън. Ха-ха, нали? Но нека сме добри и предположим, че това е само при французойките.

Място за униние няма. Защото казват, действително съм чувала, че сексът освен всичко, може да бъде дори и поради любов. Не, наистина така казват. Дори го твърдят и натъртват при всеки удобен случай. Но тук опираме я пак до киното, я до романите и разни такива измишльотини. Научни доказателства съвсем не се намират. Учените, тези странни хора, мълчат виновно и клонират краставица, подобряват домата, измислят ракети, запратени в небитието, а после ги връщат дори, правят опити разни, слагат сонди, спират стихии невъобразими, а за любов никой нищо не казва. Но нека не се хващаме за думата. Отсега ви казвам направо се откажете.

Спрете се с тази ваша любов.

Данъчните също достатъчно ви тормозят. Спрете с тази, която ви направи смешни, търсещи, несигурни. Дребни, неуверени, изплашени хора, с голямо его и малко търпение. С високи изисквания и нисък праг на търпимост. И всичко това зад една голяма, ухилена маска. Не вярвайте на никого, най-вече на себе си недейте. А и за какво да си вярвате? Лъгали ли сте се някога? Да. Значи пак ще се излъжете. Нали казват, че човек, който лъже, започва да краде и дори да убива. И вие сте го правили. Толкова пъти с любовта поне.

Убивали сте я всячески, прикривали сте се, понякога са ви хващали, понякога не, но следите остават. Следите наистина остават точно като в детската книжка на Павел Вежинов. Там имаше един ключ, който пада от небето, а после се оказва подменен. Точно така подменят и любовта. Понякога с приятелство, друг път с брак, но за най-сигурно със секс.
Защото той,

сексът, наистина ще си отиде последен от тази клета земя,

сигурна съм. Ще затвори вратата, хилейки се на всички нас – тези злощастни хора, опитали се да бъдат щастливи как ли не. Дългото сбогуване с него ще преминава през всяка индустрия, през всеки град, през всеки бар и всяка закъсняла пейка в парка. Ще минава през всички дни и всички нощи, през пустини и през вселени, през мечти и блянове и през грозни разочарования.

Ще си отива точно като Хъмфри Богард в „Казабланка“ на онова тъжно летище. И ще ни казва успокоително: We’ll always have Paris.  А разни хора ще мъкнат небрежно тъжните куфари на раздялата. Ние ще треперим точно като Ингрид Бергман, нехаеща за философията и красотата на тези думи. Стои тя пред пустия Богард, с красива коса, модерна шапка и ужасно невярващи очи. Сълзите няма да се стичат. Ще стоят в ъглите на очите й като диаманти. Не заради красотата, а заради твърдостта. Защото се изисква много твърдост, когато те напускат завинаги и ти предлагат в замяна Париж.

А тази зла кучка, действителността,

ще ни диша във врата точно като на Ингрид, ще позволява цял един свят да не му пука за нас и за нашето дишане. И пак тя няма да спре всеки да си тръгва, да си заминава и да ни напуска като старо учреждение. Ще му разрешава да не се обръща, да не му пука, да не го боли и да ни забравя. С хладно безразличие, че ние не искаме само Париж, защото е спомен. Все едно ще й бъде на действителността, че искаме може би малко любов, съвсем малко, колкото да заприлича на бъдеще.

Но Богарт се качи на онзи самолет, мръсникът. Замина с целия си прагматизъм и остави един Париж да тлее там някъде, вътре в клетата Ингрид. Точно на мястото, където тлеят останките на всичко важно.

А много по-късно и малко по-далече от Париж, Калин Терзийски ни задаваше важния въпрос:

„Има ли кой да ви обича?“

А ние се правехме, че това е само един разказ. Просто разказ за Лили Марлен Хамър Дългата, дето била жена за разкош и нямало да участва в почистването на душата ти. И за Мартин К., който май че я обичал, но крещял – тя ме прееба, тя ме прееба, а всъщност не бил ядосан, изпитвал пустота и тъга.

Е, кажете, това сега секс ли е, или любов е? Какво е? Изобщо – някаква си там литература, нали.

А всъщност исках да попитам:  Има ли кой да ви обича, докато се сбогуваме дълго?

Но не съвсем.