Спомням си една фраза от роман, който четох като съвсем младо момиче – “тя беше красива, но по критериите на отдавна отминали векове”. Кой беше романът съм забравила, не помня и какво се случи с героинята, но изразът остана в главата ми. И още нещо си спомням оттогава – как понякога заставах пред огледалото, вглеждах се в лицето, в тялото си, и се запитвах дали съм достатъчно красива за критериите на своето време.
Изобщо не бях.
Във времето на високите момичета, аз бях едва 1,63. Във времето на източените, слаби крайници, бях пухкава, с фигура на амфора и пълнички бедра.
И все пак, кой знае защо, бях харесвано момиче, от тези, които днес наричат “популярни”. Вероятно затова трябва да благодаря на майка ми. Не защото съм наследила нещо от външността й, а заради увереността, която ми вдъхна.
Мама не вярваше особено в похвалите.
Тя беше човек на забележките и мъмренето. Някой някога й беше казал, че децата трябва да се целуват само докато спят, за да не се разглезят, че не бива да се обсипват с добри думи и поощрения. При всичката й загриженост за здравето ми, тя беше една доста строга майка. Но като
страничен ефект от стила й на възпитание,
ми спестяваше и всякакви коментари и поучения за външността. Което ме научи да не се вторачвам прекомерно нито в недостатъците си, нито в достойнствата си. Дали съм грозна или красива, ниска или висока, дали съм слаба или заоблена, за нея нямаше никакво значение, стига да съм здрава, чиста и сресана, добре възпитана, и разбира се, да съм си научила уроците.
Самата тя, от друга страна, беше донякъде суетна жена. Поддържаше се, винаги излизаше с прическа, с хубави семпли костюми и “разумни” токчета, с подходящо бижу и стилна чанта.
Обичах да я гледам как се лакира –
прехапала устни, старателно и съсредоточено нанасяше червения лак по добре оформените си бадемови нокти. На мен това не ми беше разрешено, “докато не порасна”. Може би затова и днес, дори за друго да не намеря време, винаги ще отделя половин час за маникюр. Вече съм пораснала, но онова дете, което се заплесваше по алените нокти на мама, все още е живо в мен.
И друго не правеше майка ми. Не коментираше външността на другите жени. Не съм чула някога да подхвърли за колега или съседка, че е пълна, стара, грозновата. Спомням си, че веднъж я попитах защо баба ми е толкова дебеличка, а тя каза:
„За да й са пухкави коленете, като те гушне у нея”.
Друг път я попитах защо дядо ми е толкова слабичък, а тя отговори: “За да може да тича по-бързо, като гоните скакалците в тревата”. Изобщо обясненията й за външността на хората винаги звучаха забавно и се свързваха с нещо хубаво. “Защо тя има очила?” “Защото е чела много книги и знае много неща”. “Защо той няма коса?” “Защото така му е по-хладно през лятото.”
На 10 години бях дете, научено да вижда само хубави хора около себе си.
И до ден-днешен съм така.
В пубертета, моето време на бунт и протест, с мама имахме много конфликти. Тя беше консервативен родител, свръхзагрижена и доста строга, но основата, която ми даде, е добра. Тази увереност в собствените ми качества, самочувствието, което не се основава само на външността, способността да видиш хубавото у всекиго – всичко това
черпя от ранното си детство и то ме крепи през годините.
Баща ми веднъж ми подари книга за лечебния глад. Струва ми се, че беше след третата ми бременност. Както всеки път се бях превърнала в същинска топка, а той ми връчи тържествено книгата на д-р Емилова. Пошегувах се тогава: “Ама, татко, ти сега какво – искаш да ми кажеш, че съм дебела ли?” Той сякаш се притесни, а после книгата изчезна. Не знам дали той я прибра някъде или съпругът ми, но разбрах, че ми я даде от загриженост за здравето ми. Разбрах също, че имам достатъчно самочувствие
да се пошегувам с килограмите си.
И достатъчно увереност да ги сваля, когато реша, че ми вредят.
В наше време имам усещането, че много жени се люшкат между две крайности. От пълното отрицание на грижата за себе си до крайното вторачване в идеални модели и мания за перфектност. Едното вреди на здравето ни. Второто също. Струва ми се, че едното ни обезличава, но и другото също.
Понякога все още заставам пред огледалото и се вглеждам в себе си. Дали отговарям на критериите на времето?
Пак съм ниска и пак съм пухкава каквато бях.
Нямам козметични корекции.
Имам бръчици и малки лунички. Зъбите ми не са идеални.
Но също така имам широка усмивка, блясък в очите, сила и здраве, и дух. Освен това имам ярко червило, хубав маникюр и нова рокля.
В моето собствено време, в моя век и моето измерение, в моя личен свят, това са критериите за красота.
Защото за себе си ги определям аз.
0 Коментара