Случайностите при мен винаги са водели до нещо голямо, но най-великата случайност, която промени живота ми напълно, се случи преди две години. Всичко започна с това, че се запознах с една страхотна жена във фейсбук. След почти три месеца общуване по интернет (нямаше как да се видим на живо, защото тя живееше в Германия) разбрахме, че сме един за друг. Започнахме да кроим планове да се съберем, аз мислено се подготвях да напусна България и имах чувството, че ми растат крила. Не това обаче е интересното в историята. Оказа се, че по някаква странна прищявка на Съдбата сме живели в един и същи блок през по-голямата част от съзнателния си живот, на един вход разстояние и никога не се бяхме срещали! Това, разбира се, беше знак от Небето, който допълнително потвърди… Хм, ами горе-долу всичко. Една година по-късно вече живея в Берлин, където случайните ми срещи с непознати хора ми носят радост, забавляват ме и разсмиват приятелите ми. Тук са събрани тези, които харесвам най-много.
***
Преди няколко седмици ми се случи един епизод, който беляза първото ми добро дело в град Берлин. Имах работа около „Варшауер щрасе“, която е нещо като входа към греха и партитата. Тъмнокожи младежи ти предлагат коз и амфети, момичета от всички раси ти предлагат ласки, подпийнали работници ти предлагат бой и бира. Та… Свърших си работата, тръгвам да се прибирам и на спирката на трамвая две жени се клатят наляво-надясно, а по-младата ми говори нещо. Първо помислих, че са проститутки, ама видях, че на едната й тече кръв от носа. Разбрах, че другата ме вика на помощ.
Отзовах се като млад Батман.
Проблемната жена беше кьоркютук пияна и ни ругаеше на немски и испански. Била паднала по нос в снега. Повикахме линейка въпреки протестите и зачакахме. Точно тогава се проведе следният великолепен разговор:
Пияна жена: Аз съм от Шьонеберг. Имам одеяло там. Искам там, не искам помощ.
Момиче самарянка: Оф, в Берлин могат да те оставят да умреш на улицата, това е супертъпо. А като помагаш, викат „Не искам помощ!“
Аз: Да, бе. Градът, за който говориш, е София. Там умираш на улицата.
Момиче самарянка: Глупости! Не ме разсмивай! Берлин е Софията на Софиите!
Пияна жена: Шьонеберррг! Пияна съм!
Аз: Каи чесно.
Момиче самарянка: Уот?!?
Пияна жена: Вас?!?
Аз: Невърмайнд. Джъст а бългериън фигюр ъф спийч.
***
Берлин в два и половина през нощта. Двама полицаи спряха автомобила си на нашата улица до една баничарка (това е кола, миниван, пояснение за незнаещите). Пообиколиха я, запалиха по цигара, а единият отвори вратата й.
„Това е масирана полицейска акция срещу наркотрафика“
– си викам. Обаче по-младият извади едно супер-дупер мини полицистко компютърче, поцъка малко по него и след това звънна на собственика да дойде да си заключи колата, за да не го оберат.
***
Норвежец с чутовен мустак пази количката с детето си от хората в претъпканото метро. Жена му е с палестинско шалче, леко гримирана. Чернокож човек си прочиства хармониката дискретно, с леко чувство за вина. Испанка и италианец се карат. Възрастна германка разказва историите на петдесетте си пръстена на пакистанец. Трима полски пънкари разменят семпли с двама турски гъзари. Мултикултурализмът бил аут? Линия U2, град Берлин, Германия.
***
Толкова гръмотевично кихнах на балкона, че една жена с хиджаб ми каза „Наздраве!“ от улицата долу.
***
Българският минимаркет във Вединг го държат наши турци. Супер, ама аз откъде да знам? Влязох в магазина като Джон Уейн и честитих празника (това се случва навръх трети март).
Неловкото мълчание се чу в Потсдам, минимум.
Само една батка мръдна с устна в подобие на усмивка. Не ме биха. Професионалисти се оказаха. Сега притежавам ракия. И не ме е страх да я използвам!
***
Един ден слизам от метрото на „Роза Люксембург плац“ по работа, тръгвам суперконцентриран в навигацията към изхода и изведнъж чувам „Райчооооо! Гол да го бараш!“ Поглеждам – един приятел държи вратите на влака и крещи. Ентусиазирано му пожелах на висок глас и той гол да го бара и се разделихме ухилени като чешърски котараци.
***
На улицата под нас със страшна скорост премина скутер на разносвач на пици, който крещеше неистово „Волльааареее… Кантааааареее!“ и мигом ми оправи настроението.
***
Пих по бира-две с познат германец. Разговорихме се на различни теми, установихме общ вкус към книги (Дон Де Лило, Ричард Йейтс), а към края на разговора ми препоръча да чета „Билд“, за да упражнявам езика, защото „буквите са големи, има много снимки и ключови думи“. Сега седя и се чудя той изгаври ли се елегантно с мен, или просто е хуманист?
***
От един снегорин на улицата дъни яко „Рамщайн“, а сняг да кажеш, че има… Ами, няма. Шофьорчето слезе от камиона, остави две бирени бутилки до кошчето и отпраши. Петък е. Das Leben in Berlin ist wunderbar!
Една година по-късно вече живея в Берлин, където случайните ми срещи с непознати хора ми носят радост, забавляват ме и разсмиват приятелите ми.
––––
*Животът в Берлин е прекрасен
0 Коментара