Дъщерите на Електра

Както майка ти може да те ядоса, никой друг не може да те ядоса

Древна женска поговорка

В залеза на пълноценния си живот, вече на 75, Зигмунд Фройд пише, че нерешената мистерия в живота му е Сфинкс – жена с тяло на лъв, с криле на орел и опашка на змия. Тя обичала да дава гатанка на минаващите хора и убивала тези, които не успеят да й отговорят кое е това същество, което сутрин върви на 4 крака, денем на 2, а вечер на 3. Едип се сетил, че човекът пълзи като бебе, ходи и накрая си помага с бастун и това било описано от Софокъл в едноименната драма.

Илюстрация: Петя Константинова – „В търсене на себе си“

Че Сфинксът бил женски, сме сигурни както от текста, така и по множеството изображения, въпреки че най-известният в света е онзи в Гиза, до пирамидите, който е мъжки. Едип е интересен, многопластов герой и Фройд прозира в историята му онова, което запазва историята му във вечността и стига до теми, останали дълбоко в нашето несъзнаване. Женската „версия“ на този мит е легендата за Електра, която далеч не е толкова позната. Всеки почти би могъл да съкрати историята на царя на Тива до „мъжете се влюбват в майките си и искат да убият бащите си”, но любопитно, когато трябва да се преразкаже този за Електра, думите спират до „тя е влюбена в баща си“ и никой не продължава, за да разкаже какво се случва с майка й. Фройд обаче оставил на последователите си да продължат да работят по тази сериозна тема за жените и гатанките, които задават, и с времето се натрупали доста отговори, които вълнуват поне половин човечество…

Добре дошли в тайната история на жените

Когато майката разбере, че носи момиче, фантазиите й са различни от тези, когато научи, че ще има момче. Нейните мечти, планове, реализирани и нереализирани – всичко това отива в тази уханна купчина бъдеще – бебето. Момчето, от самото начало е момче – то е друг пол, то е различно. Дъщерята обаче, ех, дъщерята – кой по-добре от майката може да знае каква трябва да е дъщерята?! В момента, в който жената стане майка на момиче, се реактивират всички спомени на отношенията с майката, или болката от тяхната липса. Бебето-момиче още не знае, че е дъщеря, но майката е минала през всичко, което на дъщерята й предстои. Малкото момиченце дори не подозира какво се струпва върху нея – то просто се наслаждава на голямата обич, която го изпълва изцяло. То е привлечено от своята майка, жената, която знае и умее всичко. Най-красивата на земята жена, най-добрата, тази, която мирише на мама. И ако момчето си запазва майката като идеал, то при момичето става сложно само няколко години по-късно, когато на сцената на психичното излезе бащата – а един обичащ татко, представителят на другия пол, е необходимата съставка за щастлив живот. Дали връзката между момичето и таткото ще е силна и положителна, зависи най-вече от връзката, която майката е създала с дъщеря си, който е разбрал какво е да си обичан, успява да обича. Тук пред малкото момиче има една цел, за която рядко някой се замисля извън кабинетите на психоаналитиците – момичето не само трябва да „смени“ човека, който обича с цялото си сърце, но и да промени пола на интереса си от женски към мъжки. (бележка за притеснените майки: в този период продължават да ви обичат, но тате – много повече).

Този момент на пренасочване на интереса към другия пол и отношението на майката поставя основа на всички бъдещи отношения на дъщерята. Парадоксално е, но сътрудничеството на майката в отделянето на дъщерята е единственият път към щастието на двете. Необходимото условие за това е майката също да се е отделила от своята майка, което усложнява задачата до степен като за учебник по висша психична математика. Да се научим да лавираме между сложните си чувства е умение, което ще ни донесе спокойствие, защото всяка от нас стояла или стои като Одисей между скалата Сцила на омразата и водовъртежа Хабрида на неотделянето от майката. Така виждаме, че ако за момчето пътят е да обича майка си и да се противопоставя на татко си, то момичето обича тате, идва й да се противопоставя на мама и в същото време иска да прилича на нея, защото са от един пол (защото мама е идеална).  Пред момичетата пътят е сложен – да развият лична идентичност и се отделят от майка си, но в същото време да бъдат женствени, дори повече от нея, но с условието, че правилата на играта на женствеността са зададени от жената, на която не искат вече да приличат. Пред всяка една от нас в този момент стои трудната загадка как да открие коя е, да се отдели от мама, да я обича, но и да е различна от нея. В това споделено пространство между двете е уникалната им връзка, в която всяка се чувства като част от другата. На Юнг са думите, че „Всяка майка съдържа дъщеря си в себе си, а всяка дъщеря – майка й“. Животът на жените никога не е бил лек!

Гневът отвътре

Много жени отвътре са убедени, че независимостта им е форма на агресия, която може да навреди на майка им. Някакси усещат, че така ще я обидят и разочароват, все едно да са автономни е някакъв грях. Освен страх, има и гняв, че са поставени в такава позиция, но тъй като да си ядосана прави бръчка, а това не е красиво и той бива заровен. Дъщерите дори когато са на години, се страхуват от гласа на майка си, защото нейното мнение е най-важното за тях до степен на парализа и се превръща в основа на мазохизъм, който далеч не рядко се дължи на друго, освен на тези отношения между жените. Да се разреши на дъщерята да се разсърди е да й се разреши да порасне. Когато жената привиква да премълчава собствените си желания, това е неестественото състояние на детето, то е само средството, позволяващо да се удовлетвори майката…“, пише Кристиан Оливие в книгата си „Евини дъщери“ и допълва: “Само че, дами, когато сме големи, няма какво да се оправдаваме с мама. Пълнолетието дава права“. Гневът към майка и страхът за нея вървят заедно, но нека ги разделим. Гневът е вторична емоция, която може да се появи след безсилието да не можете да й помогнете, а може да е резултат от разочарованието – когато например майката с години не напуска насилническа връзка, въпреки че всеки път го обещава. Оставането в спиралата на гнева, това високооктаново гориво, води до чувство за вина, а вината може да доведе до гняв, докато имате в резервоара. Понякога емоциите са резултат от критиките, които майките не пестят – убедени, че са прави, но създават несигурност в момиченцето по отношение на вътрешния и външния му вид, което засилва себекритичността, срива самоуважението и бумерангът не се връща към майката, а се насочва към бъдещата дъщеря – или навътре. Майката е онази, която е дала идеята за какво е жена, разкрила й е красотата на това или обратното – накарала я е да се срамува от тялото, кръвта и гениталиите си.

Когато майката не е доволна от това, че се е родила жена, от сексуалността си, от избора си на партньор, общо взето всичко, тя може да пренесе тези недоволства в дъщеря си и това да блокира възможностите й да намери удовлетворение в живота си като жена, освен ако не преработи отношенията с майка си. Вероятно тук тези от вас, които имат негативен опит с майките си, ще се запитат какво ги е карало да се държат така нараняващо, понякога дори може би жестоко или насилствено? А ако е важно какво майка ви е мислела за себе си и какво е наказвала в себе си, а вие сте били най-близката до нея жена…

Пътуването на любов и травми в семействата е добре известно явление, и то не само по женска линия, но при жените сякаш е някаква степен неизбежно и видимо. Много двойки на майка-дъщеря се оглеждат непрекъснато една в друга и се сравняват, питайки се като в приказката за Снежанка: „Коя е най-красива на земята?“ Така двете остават в гравитация една на друга и дъщерята никога не успява да бъде себе си, а изпълнява нейните мечти и желания, не своите; живее живота на майка си, не своя. Резултатът е тиха, съсипваща неудовлетвореност, която постепенно се превръща във враждебност, която рядко изплува, но пречи на отношенията, защото едната от двете не е успяла да сбъдне желанията си и това, което ще направи, е да ги поиска, дори изиска насила от своята дъщеря.

Когато майката не е разрешила привързаността към своята, дъщерята става отговорна за благополучието на мама и страда от отчайващо чувство на вина, когато реши да си тръгне. Всички познаваме такива майки, които живеят живота на дъщерите си, които ги следят, напътстват и загрижеността престава да е любов, а перверзен Big Mother, емоционално робство, в което дъщерите са използвани като нарцистични продължения.  Момиче, което никога не е посмяло да се противопостави на майка си, да изрази собственото си мнение, дори през пубертета, не е нещо добро. „Агресивността на подрастващото момиче не бива да безпокои майката. Тя би трябвало да се тревожи no-скоро от обратното: ако единайсет-дванайсетгодишната й дъщеря няма друга приятелка освен нея и продължава да й казва „всичко“, това би означавало, че се страхува да й се противопостави и отказва да се приеме като личност. Никоя майка не би трябвало да се радва, ако по време и след пубертета дъщеря й я смята за своя единствена довереница”, пише в същата книга Оливие. В такъв момент лечението е през това майката да се помири със своята вътрешна майка, да създаде свой живот и да се откаже от зависимостта си с детето, да я пусне да отлети…

Златният стандарт на майката

Дори при най-нормалното развитие, отделянето на двете реалности на майка и дъщеря са много по-сложни от тези между майка и син, а и всяка фаза на развитие носи нови проблеми и подновяване на въпроса „коя съм аз и как да бъда аз, а не нея“. Всяка следваща стъпка, която момичето поема в своето развитие, трябва да премине през ново съизмерване с майка си – с всяка стъпка – като менструация, партньор, бременност, раждане, менопауза и старост  – тя се връща към майка си и своите неизбежни вътрешни сравнения с нея и ако майката е успяла да й покаже как се живее без страх от грешки, това ще я направи спокойна. Но не е лесно и на онази, която не иска да повтаря модела на своята майка – тя ще се опита да се държи различно, да се дистанцира от родителския модел, не защото иска да покаже, че е добра майка, а защото иска да е по-добра майка от своята и ще й е много трудно, чувайки понякога  да казва думи, които не е чувала от дете, но със собствения си глас, когато успокоява своите деца.

За една жена вътрешната връзка с майката може да дава сила, но и да убива. Едва ли има жена, която да не прави паралели с майка си и със сигурност иска да не прилича във всичко на нея, но фиксирането върху онова, което дразни, единствено води до по-голяма вероятност да бъде пресъздадено. Може би причината е, че когато се преувеличава негативното, се загубват добрите части, хубавите моменти, а гневът започва да води дъщерята като кукла на конци, която мисли, че е избягала от кукловода, но уви, останала е в неговия плен. Такива са дъщерите – повтарят майките си, имат специални изисквания и искат най-доброто. Майките са учители, не врагове. Техните грешки в отношението към нас, са нашите стълби на развитие и само ние можем да открием кои сме, а не да се определяме с техните мечти или да се бунтуваме срещу тях. Защото, мисля си, дали щастливите жени не са онези, които са открили какво мечтаят и могат да го направят, без да очакват одобрение, да знаят, че то идва от първия ден и няма как да бъде загубено…

Митът за Електра

Агамемнон и Климнестера имат две деца – сина им Орест и дъщеря им Електра. Климнестера и любовникът й Егист убиват Агамемнон, груб и безмилостен съпруг и баща, пожертвал дъщеря им Ифигения в дар на Артемида срещу попътен вятър. Но Електра не може да прости и обвинява майка си за похотта й. Чувствата й са полярни – тя мрази баща си, колкото и майка си, но в негово отсъствие той сякаш все пак е по-добър от нея.

Електра крои планове за убийството на майка си и с помощта на брат й убиват първо нея, а после и Егист, който загива там, където и Агамемнон.