Демоните на училищния тормоз

Ани Владимирова е психолог. Завършва висшето си образование в СУ „Св. Кл. Охридски“. Има дългогодишен опит в областта на практическата психология. Автор е на системи от тестове за различни професионални умения, тренинги за развитие на комуникативни умения и решаване на конфликти. Тя е създател и на първия сайт за онлайн психологически консултации и терапия – e-therapy.bg. Позната е на телевизионната публика и като психолог на различни риалити формати.

Дете убива деца по списък. Това е само едно от заглавията в медиите след зловещата трагедия в Сърбия. Имаш ли обяснение как едно дете се превръща в масов убиец?

Нека започнем от там, че социалната среда става все по-неблагодатна за развитието на детската психика. Много агресивни хора, прекомерно нараснал е броят на психичните заболявания, които се толерират и не се лекуват. Доминиращо присъствие на дигиталното и виртуалното. Отчуждени възрастни и липса на близост. Обществата са в криза на ценности и човечност. Станали са предимно оцеляващи. Вследствие на това, децата изключително бързо поемат дисфункционално съществуване.

За да се стигне до подобна трагедия, детето вероятно е давало преди това индикации и сигнали, които възрастните не са приели за сериозни. Често идеята, че „то е дете и ще му мине”, е голяма бомба със закъснител. За да се превърне едно дете в масов убиец, то трябва да има натрупване на няколо фактора. На първо място се търси психопатологичен процес, свързан с липса на емпатия, силна ранимост, действие по схема във всяко отношение, липса на създаване на приятелски отношения. Детските емоции нямат потискане от страна на опита и рационалните центрове в мозъка. Във възрастта, в която е детето, стигнало до масовото убийство, има процес на огромни промени именно в мозъчния субстрат. Ако не сме забелязали как детето трупа гняв, как е схематично и без емпатия, то ние като възрастни сме дали първата зелена светлина да се случи подобна трагедия. Детското усещане за справедливост и гняв е много силно, но за да се случи подобна плановост трябва да има и огромно размиване между реалността и вътрешните фантазни и емоционални процеси на детето.

Как би отговорила на хората, които смятат, че у нас подобна трагедия не може да се случи?

Такава трагедия може да се случи навсякъде, където обществата са в криза. Там, където ценностите се размиват в притежания. Там, където хората са отчуждени и занемаряват сигналите на другите за емоционално страдание.

Особена трудност има с нарастването на психичните заболявания, които хората не могат да разпознават. Често психопатологията се неглижира с довода за труден характер. След пандемията този проблем става много осър и неслучайно сме свидетели на все по-тежки форми на агресия.

След такъв случай често започва поредица от насилия, тъй като е натиснат спусъка за много хора, които виждат, че е възможно и вече не могат да потискат напрежението си.

Според твоите наблюдения – какво най–вече предизвиква агресия у децата?

От една страна агресията има инструментален характер. От друга е първична реакция при заплаха. Зад агресията стоят срам, страх, безпомощност, вина, самота…  Задвижва се механизмът: Липса на емоционално общуване и опознаване на емоциите на другите. Последващата невъзможност да се опознаят и собствените емоции. Последствията от агресията за другите и за самия живот на детето.

Децата стават агресивни и защото се чувстват самотни. Те не могат да споделят или да разчитат на емоционална подкрепа и съвет от възрастните. Затова сами решават проблемите си чрез гнева, който първично ги защитава и води до тяхната си справедливост.

Детето, натрупало напрежение от липса на сигурност, от отхвърляне, неудовлетворение и страх, става невротично. В този случай агресията има две посоки, а именно насочена към другите или към себе си.

Агресивните и груби модели на общуване са навсякъде около децата. Те работят бързо и безпардонно. Затова децата лесно ще ги присвояват и развиват с още по-голяма сила именно заради липсата на рационална супресия върху емоционалния мозък.

Според статистиката всяко второ дете у нас е преживяло някаква форма на насилие до 18-годишна възраст, а повече от половината ученици между 13 и 15 години са били жертва на тормоз или насилие в и около училище. Как си обясняваш тези данни?

Именно с казаното по-горе. Децата са самотни, без пътеводител. Нямат авторитети и ментори. Нямат добри модели. По примера на оцеляващото общество стават борци за притежания и територии и воюват. Нямат път за постижения.

Когато говорим с деца в кабинета, проявили агресия, те без изключение казват, че не е имало какво друго да направят, не са виждали избор. Децата са безсилни в съвременната среда. Групата от връстници сама по себе си е изискваща и прекомерно провокативна. Възрастните все по-малко разбират правилата на тяхната игра, за да могат да им дават съвети.

За какви сигнали да следят родителите, за да разберат дали детето им е жертва на тормоз или насилие в училище?

Колкото по-малко е детето, толкова по-бързо се проявяват симптомите на соматизация вследствие стреса от насилието, било то емоционално или физическо. Така че, при по-малките деца това са:

• Липса на апетит
• Нощни кошмари или безсъние
• Стегнато почти през цялото време телце
• Болки в корема, които не са свързани с храносмилане или други функционални причини
• Болки в главата, които не са свързани с претоварване или физиологични проблеми
• Понякога нощни напикавания
• Страхове от всякакъв вид, които изведнъж се появяват и до момента не са били актуални (да излиза навън, да остава само, от групи деца, с които се разминавате)
• Отказ от активности, които до момента не са били проблемни
• Срам в общуването и самоизолация

При по-големите деца, които вече са навлезли или навлизат в пубертета, най-силните индикатори са:

• Отчуждено поведение, което става все по-изолирано и несподелящо. Мнителност и отбягване
• Спад в успеха
• Нежелание за дейности, понякога гневни изблици или плач
• Общо неспокойствие и напрежение, което родителите могат да усетят ако общуват повече с децата си
• Автодеструктивното поведение, което вследствие на тормоз може да прерасне в сериозно самонараняване, суицидни мисли със спонтанни опити за поглъщане на големи количества лекарства
• Нерядко родителите могат да се ориентират и по профилите на децата си в социалните мрежи

А какви са признаците за това, че детето е склонно към агресия?

Родителите, съвсем естествено, не искат да приемат, че детето им е склонно към агресия. Тази мисъл е плашеща и подкопава субективната оценка за справяне на родителя. Затова нерядко именно родителите дълго време неглижират, отменят, омаловажават и не вярват на индикациите, че детето им е склонно към агреасия.

Сигнали за това са:

• От ранна възраст невъзможност за отлагане на желанията и тираничност в характера. Това не е винаги условие, но при реактивен тип неврофизиология често води до спонтанни агресивни действия, за които детето след това може да съжалява.
• Схематичност в поведението и възникаване на натрапливости. Детето дълго повтаря едни и същи събития, не може да се отклони, да прости, да намери спокойствие.
• Изолираност и склонност към остро негативизиране на връстниците.
• Неприемане на автроритети и цинизъм към тях. Липса на приемане на каквито и да било правила.
• Желание за налагане, без оглед на обстоятелствата.
• Липса на емпатия към животни, деца, други хора.
• Провокативно поведение, което не можете да свържете с никакви причини.
• Понякога хипохондрични прояви, силна фиксация в дискомфорта, което може да е начало и на психопатология.
• Отпадане на интереси, контакти.

Има доста програми, свързани с превенцията на насилие в училище, но сякаш са добри само на хартия. Как да говорим с децата си по този проблем? И кои са най-удачните инструменти за справяне с него?

Превенцията трябва да започва от много ранна възраст. Децата от съвсем малки трябва да могат да опознават емоциите си. Да бъдат учени да ги изразяват, за да могат да ги обуздават и възрастните да им помагат в това. Ако едно дете от малко може да изразява емоциите си и да среща разбиране с отзивчивост, то може да стане по-търпеливо и разбиращо насрещното поведение. Така нито ще стане агресор, нито жертва на агресия.

Преди време целият екип направи голямо проучване в редица софийски детски градини на деца в предучилищна възраст. Голям процент от децата добре разпознаваха гнева и го свързваха с близките си. Това е доста тревожна находка. Затова възрастните трябва да са с изключително силна авторефлексия за собствените си емоции.

Не на последно място – превенцията на насилието върви през физическата активност, грижата за животни и ученето на децата да помагат на слаби и нуждаещи се.

Родителите не бива да сравняват децат си с лошите модели, „за да не стават такива”, нито с добрите, „за да ги последват”. Това създава усещане за несраведливост и опозиционно поведение в децата. Самото опозиционно поведение създава ескалираща гневливост и агресия. Децата би трябвало да знаят в какво са добри и да са безусловно свързани с обич с родителите си.

Коя емоция считаш за най-опасна за душевното здраве на тийнейджърите?

Усещането за несправедливост, липсата на разбиране и самотата като състояния, които провокират тъга, срам и в крайна сметка – гняв. Днес тийнейджърите живеят постоянно именно в такава среда – самотна, конкурентна и притискаща, пълна с тревожност и несигурност. Как тогава да не са агресивни!?

По време на пандемията, при един наш разговор, ти сподели, че общуването през емотикони, снимки и видеоклипове при децата е притеснително, защото губят нюансите на емоционалното усещане за човека. Това част от проблема, за който говорим ли е?

Емоционалната интелигентност е в основата на самоконтрола, зрелостта и способността да създаваме близост. Без тях личността е неудовлетворена, объркана, тревожна и гневна на света, на лошия късмет, на хората… Децата се крият зад емотиконите и меметата, зад еднообразните клипчета в техните платформи. Крият се дори и зад чуждия език, на който изразяват силните си емоции. Високите летви на съвремието ги подтикват да се дистанцират от емоциите си.

Преди години имаше едно прекрасно анимационно флимче „Отвътре навън”. Там прекрасно се показваваше как всяка емоция, която потъне и не се намери обяснение и решение за нея, прераства в отчаяние и гняв.

Създаваме отчаяно поколение, които иска да притежава.

Какви са ключетата за справяне с агресията в училище? Как децата да се противопоставят на връстниците си, които ги тормозят?

Изключително важно е да научим децата си да разпознават формите на агресия и да не воюват сами срещу нея. Така ще минимизираме нещастните случаи.

Да им покажем, че могат да разчитат на нас, за да споделят веднага при първата индикация за емоционален тормоз или физическа агресия. Това означава, че възрастните трябва да са разбиращи, нито да излагат детето с показни акции пред другите деца, нито да го набеждават автоматично, че то е виновно или не е разбрало.

При усещане за заплаха веднага да търсят възрастен за подкрепа. Тайните войни и тормозът между децата могат да продължават много дълго и тайно.

Много важно е в училищната среда да се разпознават в децата индикациите за възможно възникване на агресия или психопатологията. Колкото и да е тъжно, все повече деца имат психични проблеми. С тях и семействата им трябва да се работи, без да се негативизират и обвиняват в несправяне.