Когато Зара се появи в онзи есенен следобед на Уличката на художниците, всички ние, задрямали зад стативите бедни артисти, се оживихме. Вълнението се надигна от долния край на калдъръмената алея, зави зад къщата на Режисьора и мина край нас като пролетен повей – с аромат на цъфнало ябълково дърво и росна трева. Всеки един от брадясалите, посмачкани мъже, изправи гръб, придърпа размъкнатa фланелa и настрои неподстригана коса в някакъв ред. Тези, които имаха коси.
Единствено Симон посегна към левия джоб на зелената си риза, по навик, да потърси кутията с цигари, която вече десет години не беше там. Забелязах този неспокоен жест, както бях забелязал, че от известно време Симон избягва Зара, както лисица се крие от койот. А преди съвсем не беше така. Oбикаляха оброчища, параклиси, антични гробници – всичката старина, която тук, в района, беше в изобилие. Симон – нарамил раница с цялата проклета фотографска техника на Зара – стативи, обективи, паравани за слънце и какво ли още не. За своите 50 години беше корав мъж – изнасяше целия товар с изправени рамене и вирната глава. Приличаше на герой от ретро реклама за цигари – застинал във времето приключенец. Лицето му беше опърлено от слънцето, със симетрични черти и ясен поглед. Открил съм, че първото, което старостта превзема, е погледът. Не е проскърцването на ставите, нито провисването на раменете.
Очите първи остаряват.
Сякаш съвсем отделно от нас, виждат Края и разбират, че е неизбежен. Почти ей-там е, зад ъгъла на къщата на Режисьора. Очите на Симон бяха бистри и уверени. Или отдавна бяха видели края, или гледаха в друга посока.
Симон се изправи от ратановия стол, който изнасяше от галерията. Аз клечах на сгъваемо рибарско столче. Присви очи. За разлика от нас, не се беше вторачил в Зара. Гледаше някъде отвъд, към минала случка – с неясен контур, плътна на цвят и тръпчива като боровинки.
– Рафи, ще вляза в галерията да направя кафе. Ти искаш ли?
Поклатих глава в отказ и повдигнах чашката с абсент, която кътах нежно вече час. Първи закон на Уличния художник – сиестата обича абсента. Абсентът обича Художника. Тези тримата са като Светата троица. Почитайте ги. Амин.
Симон не почиташе нито сиестата, нито абсента. За разлика от нас беше сдържан – не пушеше, почти не пиеше – освен някоя чаша вино, не флиртуваше с туристките и не влизаше в пиянски свади. Но Симон не беше художник. Беше керамик. А керамиците пият много кафе. Сигурно защото сами си правят чашите. Знам ли.
Зара забави крачка, преди да спре пред моите картини. Беше ги виждала десетки пъти, а те далеч не бяха шедьоври. Всички ние, строени на улицата на това планинско село – резерват на местната архитектура, предлагахме кич – тичащи коне на залез; падащо слънце зад хребета на планината; къща с лозница; изгрев над поляна с глухарчета. Дони Слънцето, наш колега, разположен в началото на жалката ни редица, казваше: „Залезът и Изгревът са Майката и Бащата на Уличния художник. Те ни хранят цял живот“. Всеки от нас беше опитвал някога личен стил – в академията или малко след нея, но или не ни достигаше смелост, или бяхме посредствени рисувачи. Да влезеш в редичката обаче не беше лесно. Преди два сезона се явих на прослушване при Дони Слънцето. Той хвърли едно око на моите залези, кимна одобрително и после получих местенце на Уличката. Както и месечен налог от продажбите, който Дони си делеше с кмета. Бях доволен. От май до октомври седях на рибарското столче и бърборех с туристите. Често някой местен се отбиваше на чашка абсент, а от месец Симон ми правеше компания със своята керамична чаша за кафе.
Моето място на Уличката се намираше пред неговата галерия за керамика и антики. Симон беше във Висшата лига. Имаше кариера, изложби. Дори галерията се намираше на първия етаж от къщата му – реставрирана в местния архитектурен стил. Ние, приходящите от Уличката на художниците, бяхме в
дъното на социалната пирамида.
Над нас бяха кръчмарите и хотелиерите, после – известните артисти и режисьори, придобили някога къщи тук, и накрая идваха новобогаташите. Те превръщаха архитектурните паметници в малки дворци. Влизал съм в някои. Градини, които вървят с градинари; огромни кухни, които вървят с готвачи; спални – с камериерка и разбира се – постоянен поток от гости. Зара беше от Върха. Или по-скоро мъжът й – собственик на фабрика за антибиотици. Виждал съм го два-три пъти. Симпатичен човек. Учтив. Веднъж дори похвали един мой залез. Не си купи нищо. Не го виня. Сигурно у тях залезите са на художници от националното културно наследство.
Зара спря пред картините ми. Погледът й пробяга през тях, подмина ме и се закова в широката двукрила врата на Галерията на Симон. Беше хубава жена. С вежди, извити калиграфски над усмихнатите й очи. Мечтата на художника. Бихме я рисували в захлас, дори бихме плащали данък да я рисуваме. Но на нея не й трябваше нито нашият данък, нито картините ни. Трябваше й Симон, а той беше хлътнал в хладната си галерия и в някоя каменна ниша замислено правеше кафе. Зара тихичко въздъхна. Не чух въздишката. Видях как устните й се извиха в мъничка тъга, каквито бяха трапчинките й. Те самите изскочиха след миг и вече усмихната, Зара ми каза:
– Имаш нова картина, Рафи.
Тази жена не пропускаше нищо. Усетих как сърцето ми изду избелялата фланелка и запитах:
– Позна ли мястото?
– Оброчището на близнаците. По залез. Уловил си дори момента, в който лъчите влизат в скалата.
Само Зара можеше да хване този детайл. Стана ми хубаво. Бях го направил за себе си, всеки художник запечатва нещо свое в творбата си; нещо, което малко хора могат да провидят, но ето, че Зара беше уловила моя знак – осветения вход на пещерата – миг от залеза, който траеше три дихания. Броил съм ги.
Тя махна с ръка за довиждане. Жестът й – ефирен като самата нея, увисна за секунда във въздуха, разколебан дали се сбогува, или да почака още малко. Накрая ръката й се спусна и тя продължи нагоре по уличката. Крачката й беше загубила лекотата и нетърпението. След малко Зара зави в пряката на тяхната къща. Чух стъпките на Симон, който слизаше по каменните стъпала на Галерията. Приседна мълчаливо и отпи от кафето.
– Керамик си, а пиеш от някаква смешна чаша, омазана със странни петна – жегнах го аз. Бях му малко ядосан, че натъжи Зара.
Симон повдигна чашата на нивото на очите си:
– Прав си, Рафи. Понякога се привързваме към неприсъщи неща.
Пръстите му пак зашариха по празния джоб на ризата.
* * *
Не беше този денят, в който Симон заговори за Зара. Не беше дори следващият. Започна историята една късна есенна утрин, когато джипът, натоварен с цялата фотографска техника, премина край нас. Зара шофираше внимателно, а колата се поклащаше по паветата. Ние пак се изправихме в шпалир и всеки, когото тя подминаваше, махваше с ръка или се усмихваше за сбогом. Изпращахме я като Грейс Кели при напускането на Ню Йорк. Тогава жителите на града се струпали на пристанището, за да изпроводят любимата звезда на Хичкок към нейната нова роля на принцеса на Монако. Има такива жени. Всички доброволно им ставаме поданици.
Симон седеше в ратановия стол и пиеше кафе. Вдигна глава и проследи отминаващия джип.
– Сезонът свърши. Щом и Зара се прибира в града – тъжно отбелязах аз.
– Сезонът свърши още преди месец – бавно каза Симон и вече знаех, че ще разбера какво гонеше Керамика в дъното на галерията всеки път, когато неговата лятна спътничка се появеше.
Все пак усетих, че е нужно да го побутна в разказа и забих първия тъп въпрос, появил се в рошавата ми глава:
– Любовници ли бяхте?
Извих глава към него, макар един клиент да стърчеше пред мой залез и през глуповато отворената му уста да зееше шанс да го купи. Аз обаче бях по-заинтригуван от историята, която започваше да се разплита вдясно от мен.
– Не, не сме били любовници. За първи път след толкова години открих истинската Муза, Рафи. Като в античните истории – Музите били пророчици. Внасяли ред и хармония в оня мъжки свят, дрънчащ с оръжия и трофеи. Зара обичаше красивото, търсеше да подреди живота по изящен начин. Вероятно затова се бе увлякла по фотографията. Било е начин да улови красотата. Поривът да я гони ме повлече да я водя по светите места наоколо – пещери, вековни дървета, топли извори… Може да е било любов, най-вероятно е било това. Но в оня, другия смисъл… – Симон направи пауза, погледна ме несигурен как ще реагирам и завърши – Божествения.
Аз, Рафи Хачикян, 38-годишен художник натуралист, съм се влюбвал неведнъж. Все пак съм артист, сърцето ми лесно припалва. За първи път чувах някой да се е влюбил по Божествения начин. Дядо ми Вахан беше християнин към Арменската апостолическа църква. От него знам, че Божествената любов прави човека безсмъртен; тя обединява хората като братя и сестри, деца на един общ Баща. Симон май говореше за нея и макар да не я бях преживял, го разбрах. Усетих в себе си далечния й тътен. Ние, хората на изкуството, лесно съпреживяваме. Защото сме отворена фуния за всичката любов, която се излива от небето. Та и тази любов, Божествената, я видях. Прав беше Симон. Друга беше. В нея нямаше тлееща страст, лоши думи, предателства, сълзи, куфар и затръшната врата.
Кимнах с глава. Симон като че се успокои, че не съм се изсмял саркастично.
– Не обичам бъбриви жени – продължи той. – Нито пък драматични и мрачни. Нищо в нея за тези месеци щуране из планината не ме подразни. Не мога да ти кажа – много ли говореше, или малко. Умно или глупаво. Просто седях, докато тя караше джипа и слушах мелодията на гласа й. Когато снимаше, мълчахме. Тогава беше най-хубаво. Обичах да нося на гръб стативите и обективите. Чувствах се като онези великани от планината Хеликон, които почитали трите музи и първи започнали да им принасят дарове. Бях като тях – голям и безстрашен. Вечер, след като разтоварвахме техниката пред къщата й, се прибирах в ателието и започвах моята работа. Почти не спях в тези месеци. Бях безсмъртен. Направих много керамика това лято. Всеки артист си обича творбите, но тези бяха наистина добри, Рафи. Бяха докоснати от Божественото. Знаеш за какво говоря, винаги си личи. Аз съм добър керамик. Но за първи път работех така, сякаш под пръстите глината танцуваше, а аз само трябваше да я придържам да не побегне.
Симон замълча и отпи от кафето. Използвах паузата да си сипя абсент. Езикът ми беше залепнал на небцето. Анасонът разхлади гърлото. Бях готов за още. Туристът с отворената уста преговаряше с друг колега малко по-нагоре.
– Една вечер изваях керамична чаша. Изрисувах я и после я оставих да се пече. Работих цяла нощ и посрещнах изгрева край пещта. Исках да подаря чашата на Зара. Бях изобразил върху нея трите музи – Мелета, Мнема и Айода. Едната покровителствала учението, другата – паметта, а третата – поезията. Беше фина, сложна изработка. Сложих чашата в дървена кутия със стърготини и потеглих към дома й. Този ден щяхме да ходим до Оброчището на Близнаците. Щеше да снима залеза и мига, в който слънцето пронизва процепа в скалата. Оставих кутията на трапезната маса. – „Тук съм направил нещо за теб, Зара. Ще го видиш, като се прибереш вечерта“.
Потеглихме. Денят беше хубав. Слънцето вече не дращеше по гърбовете. Беше септември. Залезът се разплиска нереално красив – почти като този от твоята картина. Казах си: „Оброчището на Близнаците, Трите музи и този патетичен залез ще доведат до нещо. Не е ден като останалите.“
Така и се случи, Рафи. Но не в този ден, а на следващия. Забелязал съм, че провидението подрежда знаците по-рано – не за да предотврати, а за да ни подготви за събитията. Отидох малко след изгрев да взема Зара от тях. Градинарят метеше първите падащи листа на лозницата. Зара седеше под нея на огромна орехова маса и пиеше кафе. До захарницата лежеше дървената кутия, стърготините се бяха разпилели на масата. Не виждах творбата си. Имаше само купичка с боровинки, от която тя посягаше с едната ръка, а с другата прелистваше някакво женско списание. По пръстите й бяха останали петна, отпечатали се и върху купичката с боровинките.
Зара вдигна поглед към мен и, щом срещна моя, видях за първи път, че се смути. Странно е да видиш смущение у някого, с когото сте обгърнати от Божествената любов. В нейния пашкул няма такива мътни чувства като смущение, съмнение, подозрение. В Божествената любов всички сме светли и чисти като ангели.
Ръката на Зара застина над чашата с боровинки, пръстите й пуснаха обратно взетите, дръпнаха се встрани. Нещо се беше случило и аз дори не я поздравих. Виждах зад нея как онзи, нашият пашкул започва да изтънява във въздуха и да догонва изгрева, където щеше да се разнесе в големия слънчев диск. Можех да остана така прав, на плочника под лозницата, до залез и да не казвам нищо, защото не исках да започвам деня без Божествената любов. Не исках изобщо друг ден без нея.
– Съжалявам, Симон. Чашата беше прекрасна. С тези очарователни жени по нея. – проговори Зара и смущението, което бях видял в очите преди миг, вече имаше глас. – Не знам какво ми стана – реших, че трябва да я измия добре, преди да я ползвам. Все пак в ателието има какви ли не бактерии… – Зара повдигна неловко рамене и завърши. – И я сложих в миялната.
Пръстите й виновно погалиха чашата с петна, които не бяха от боровинки.
Бяха телата на трите музи – мъртви и размазани,
посипани с черни горски плодове. Помислих си: Това е Саркофаг на моето вдъхновение и дори не е красив. Погледнах Зара в очите. Нищо не казах, просто се завъртях обратно и се прибрах в галерията. Едва там разбрах, че съм взел чашата. Минал съм по цялата улица, носейки тази глупава чаша с боровинки.
Симон отпи глътка кафе и тогава познах онази смешна чаша с петна, която все разнасяше със себе си. Видях, че отново посегна към празния джоб на ризата. Извадих моите тежки груби цигари и му подадох кутията. Взе в унес една. Поднесох му огънче. Симон дръпна дълго и въздъхна. С дима от него излезе и огорчението. Нямаше го пашкулът на Божествената любов, но онези мътни чувства бяха там. Сега можеше да ги издиша за малко.
5 май 2019
0 Коментара