Някога баба ми пееше една стара песен по стих на Иван Вазов.
Детенце хубаво,
пиленце любаво,
къде под мишница
С таз малка книжчица?
Отивам, бабичко,
макар и слабичко,
книга да се уча,
Добро да сполуча.
Баба е преживяла испанския грип, две световни войни, глад и комунизъм, три деца е отгледала, едно е изгубила, животът й е минал през какви ли не перипетии. Тя рядко проявяваше шумно чувствата си и не беше много по излишните приказки. Да плаче не съм я виждала никога, а да се радва и смее с глас рядко. Но на всеки наш първи учебен ден тя беше най-щастливата жена и като малко дете се вълнуваше заедно с нас, внуците. Любовта й към книгата и към учението, преклонението й пред образованието и науката наследихме всички ние. И до ден-днешен на първия учебен ден си спомням нейната песен, треперещият й глас зазвучава в главата ми, когато видя децата в училищния двор, спретнати и подредени в нестройни редици, огромните букети, панделките в косите, блесналите погледи, учителките в красивите им празнични рокли. И
очите ми се пълнят със сълзи винаги,
защото този ритуал означава много за мен, носи дълбоко послание от миналото и обещание за бъдещето, вдъхва сигурност в неспокойното майчино сърце, тръпнещо от радост, че децата растат, но и свито от тревога и толкова много въпроси. Как ще се справят, ще обикнат ли учителите си, учението, ще намерят ли добри приятели, ще свикнат ли с новите правила.
Но сякаш ни бяха малко нормалните майчински притеснения, а сега над класната стая надвисна и сянката на ковид с всичките противоречиви послания от медиите и експертите – нека учат присъствено, не, по-добре дистанционно; не е опасен за деца, не, опасен е за децата; децата не заразяват, напротив, пренасят заразата; маските предпазват, не, даже вредят. От месеци насам родители, и учители изпадаме в ожесточени спорове, всеки убеден в правотата си, всеки, уповаващ се на експерти.
А децата?
Опитвам се да чуя мислите зад звънливия глас на малкия и мутиращото боботене на тийновете. Питам ги как са, какво им се върти в главиците. Отговарят ми един през друг, усмихвам се. Не че те си нямат своите притеснения, но колко са различни от нашите, колко по-истински са от нашите фантомни страхове за нещата, които биха могли да се случат, ако… Съвсем други въпроси ги вълнуват.
Единият ми син, еко-ориентираният, обясни, че не иска да го караме с кола на училище, щял да използва автобус, но ако настояваме, можем да го придружим.
Другият, първокласникът, който цяло лято ходи с шорти, изведнъж заяви, че трябва да е с костюм на първия учебен ден. Това се случи на 14 септември, в 10 вечерта. Добре, че има по-големи братя, та успяхме да спасим положението. А сутринта на 16-ти, когато успях да го издърпам от леглото,
попита кога ще е ваканцията.
Това са неговите грижи. Освен това ме разпитват рано ли трябва да си лягат, до колко часа могат да стоят в петък и събота, всички учебници ли трябва да носят, колко големи ще са домашните, могат ли да поритат след училище.
Ето за какво се тревожат децата ми. Какъв ковид, какви маски? Възхищавам им се, че са способни да приемат света такъв, какъвто е – днес, тук и сега, и да си го направят забавен и приятен без никакво усилие. Възхищавам им се, че имат механизъм, който им позволява да отсеят нещата, над които нямат контрол, от тези, които зависят от тях. За първите не се хабят, а с вторите – просто се справят на момента.
Уча се от тях.
Тази учебна година ще премине по един или друг начин, и децата ни ще натрупат опит, за който ще разказват на своите деца някой ден. Опит, който ще ги направи по-силни, по-издръжливи, по-оцеляващи. И вместо да се концентрирам върху тежки размисли и излишни спорове, предпочитам да постъпя точно като тях – да решавам проблемите, когато ми дойдат до главата, да се радвам на мига и да извлека най-доброто от ситуацията.
И отново гласът на баба звучи в главата ми. Детенце хубаво… Иска ми се да й кажа:
Ще научат, бабичко. Ще научат добро и ще сполучат. И никак не са слабички нашите деца, напротив, силни са, смели и оправни.
Но ти отдавна го знаеш, нали?
0 Коментара