.jpg)
Прелюдия
Аз съм „млада” майка на 39. Приятелките ми в България ме обявиха за героиня. Не, не съм родила „Ботев”! Родих дете. Да, ама на… Сега съм вече над 40-те. Чудеха ми се защо си развалям „комфорта”? Нали имам и друг син, когото родих “както е редно” на 24, даже за времето малко късно. Тогава беше 1990 година. Родих Алек, защитих дипломната си работа, завърших на 25 години, а междувременно работех на хонорар като преводач. Минахме през купонната система. Обикаляхме за едно масло, кофичка кисело мляко и детски храни по два-три квартала, затварях месо в буркани…Съпругът ми, гипсиран до гърдите, слял се с бялото на чаршафите и забравен от „приятели”, имаше нужда от упора. С детето, сгушено в кенгуру, взето на старо от ГДР, моя милост, вдъхновена от най-ангелски вълшебното бебе, обикаляше да търси храна. В онази и следващата година това беше основната цел в живота ми: ДА ИМА ХРАНА. Нелепо… В края на XX век се чувствах като пещерен човек. Мислех си, че това може да се случи само по време на война. Сега знам, че то си беше като на война. Някои бяха готови да се изпотрепят, а по-късно го и направиха, но това е друга тема. А аз бях горда и много щастлива, напук на всичко и всички. С Алек до себе си бях смела и окрилена. Гушках сина си и пишех стихове. Луда работа!
Прохождането
Алек стана на една година и заедно с баща му започнаха да се учат да ходят. Проходиха и тръгнахме. Стигнахме до Виена. Защо? Не исках синът ми да расте сред насилие и омраза, сред разрушение и омерзение. Не исках повече да търся храна! Исках да намирам и създавам мечти. Исках да изградя творец и съзидател. Получи се. Алек стана най-вдъхновеният и дързък мечтател, който се превърна и в мой учител.
Тук, във Виена, 15 години след раждането на Алек, родих и Ален. Звучи просто и лесно, но не е. Обичам големия си син повече от себе си и от живота си. Не вярвах, че съм способна да обичам втори път по същия, изтръгващ душата ти, начин. Не можех да допусна другото ми дете да не е издигнато на дъгата на чувствата ми. Дали на нея има място да се люлеят двама? Несигурна в способността си да обичам двойно сърцераздирателно, отлагах във времето и давах спокойствие на сърцето си. Защото знам едно със сигурност: децата заслужават космическа любов и всеотдайност! Те са дар, но не божий, а природен, който сами сме „опаковали” и пожелали. След като е така, то трябва с наслада да развържем панделката и много внимателно – лист по лист, да разгръщаме талантите и чувствата им, да ги пазим, дори от себе си, да им изрисуваме нюансите на света като във филмова галерия и накрая да им представим суровостта и красотата на сцената, на която трябва да танцуват не „само едно лято”. С една дума, трябва Всеотдайност! Те не са дошли на този свят по свое желание, а по наше, или поне при мен е така. Ерго – обичай до премала!
Размислите
Алек искаше да има брат! Вярвах му. Той е човек, който е роден да обича. Но аз не бях уверена в себе си, докато Алек в един момент спря да говори по темата… Имах щастието да израсна в семейство, в което обичта, разбирателството и доверието са въздухът и хлябът. Имам брат, който ми дава силата да дишам и упованието, че има смисъл да съм тук. С какво право на вездесъщ лишавам аз децата си от това съвършенство! Съвършенството да се обичат по братски. Не че няма изключения. Или по-точно с времето разбрах, че ние с брат ми сме изключение, но от тези, които са извън времето и състоянията, от онези, които граничат с вълшебното и затова са непознати и необясними, може би…Значи може!
Когато стана ясно, че Алек ще има брат, той беше видимо озадачен: „Сега? По-добре късно, отколкото никога! Мамо, нали няма да отидеш в този вид (бях качила 32 килограма по време на бременността) на родителската среща? Всички мои приятели казват, че ти си най-младата и модерна майка, а сега…” Наистина бях най-младата майка сред родителите, защото тези, които са поели по академичния път, рядко завършват на 25 години и още по-рядко раждат преди 30-35 години. Повечето родители бяха с висше образование и изградена кариера, което изисква своето време. За сметка на това доста от семействата бяха с три, а някои и с четири деца. Шапо, за което!
Темата „млада” майка е не само лична и семейна, но и социална. Стараех се синът ми да се гордее с мен, което е свързано с „особено доброто впечатление” не само с познания, възможности и качества, но и с „вид”. Какво стана с родителската среща? Уважих мнението на Алек.
Тук често те посрещат, но и изпращат по вида. Австрийците, като правило, са много консервативни. След една определена възраст дори стават егоистични до степен, в която лаят на куче е любим и предпочитан пред бързия тропот на малки детски крачета, придружен от гъргорещ смях. Все пак темповете на съвремието не ги заобикалят и това, разбира се, променя и светогледа, и социалното поведение. Нали помните за Битието и Съзнанието!
Раждането на Новия човек
Оставих размислите си в офиса и се запътих към доктора. Нали „чудото на раждането” се нуждае от подкрепа, и то компетентна, особено когато… вече знаете какво имам предвид. Приеха ме с радост, сякаш самите те очакваха дете. Отдавна верни на принципа: обучение, следване, кариера, в клиниката не се учудиха на възрастта ми. Изненада ги повече фактът, че вече очаквам второто си бебе, че не е ин витро и че не искам секцио. Роди се! Както Ален, така и безграничната ми обич и към него. Нещо повече – той е моят Спасител. Тогава не можех и да зная, че днес ще дишам и живея, благодарение на слънцето в очите и душата му. У дома, на галено, го наричам Вълшебко. Благодаря ти, сине!
Не е нужно да бързаме, а да осмисляме и осъзнаваме. Времената са различни. Ние и децата ни също, както нашите и техните потребности. Днес дори започва да се приема за „нормално” отказът на партньорите да изграждат взаимното си щастие на базата деца. Това, което искрено вярвам, че няма да се промени, е несравнимото щастие да създаваш и изграждаш по-добри, по-умни, по-човечни, по-смели и одухотворени хора. Синовете ни имат нужда от корени, обич и криле. Децата са любов с привкус на откривателство. Те са новите хоризонти на заспалото ни его.
0 Коментара