Семейните ценности търпят сериозни метаморфози в последните две десетилетия. Дори се заговори, че българското семейство в традиционния му вид не съществува и се е превърнало само в институция за оцеляване. Само в социално-икономическите промени, характерни за прехода ли трябва да търсим причините за това?
Българското семейство действително се променя като всички социални институции, но не съм съгласен, че функциите му са сведени до оцеляване. Напротив, оцеляването е по-скоро задача на традиционното семейство наред с биологичното и социалното възпроизводство. В традиционните общности тези функции са неразчленими, голямата се-мейна задруга е основната социална и икономическа единица. С диференцирането на пазара на труда в модерни времена икономическото оцеляване и просперитет на индивида все повече зависят от неговите знания и умения и все по-малко от принадлежността му към семейството. С появата на социалната политика традиционната солидарност в голямото семейство се разпростира върху цялото общество. В тези нови условия отношенията в семейството и двойката започват да имат различен смисъл – от партньора се очаква да предостави не толкова икономическа сигурност, колкото емоционална подкрепа и разбиране; сполучливото семейство става онова, което осигурява среда за човешко развитие и разгръщане на индивидуалния потенциал на своите членове. Тъкмо в посрещането на тези нови потребности е основното предизвикателство пред българското семейство.
Може ли да се говори за „български модел на възпи-тание“? Унаследили ли сме подсъзнателно някакви сте-реотипи от патриархалното семейство?
Българският модел на възпитание не е нещо уникално, а разновидност на патриархалния модел, който поставя акцент върху родителския авторитет и послушанието на децата и по този начин увековечава традицията. Що се отнася до стереотипите, те не се унаследяват подсъзнателно, а в резултат на културно научаване в семейството и общността. Може да се каже, че семейството, училището и останалите социализиращи институции възпроизвеждат заложена в културата програма за отглеждане на „сполучлив човек“, която в българския случай е доста консервативна и често се оказва в разрез с изискванията на променящата се среда.
Експертно се включихте в Националната кампания „Нека поговорим“. Нейната основна задача е да стимулира пълноценното общуване между родители и деца. НЕКА ПОГОВОРИМ ЗА… за истинското лице на действителността. Как българският родител общува със своите деца?
Няма еднозначен отговор на този въпрос. Бих казал, че общуването с децата се оказва предизвикателство за българския родител в много отношения. Децата винаги са любопитни и питащи, а днес са често по-информирани от родителите си, тъй че общуването с тях става все по-изискващо в емоционално и интелектуално отношение.
Вие се запознахте с 20-те най-емоционални есета от конкурса „Моят готин родител“/„Моето страхотно дете“. Към какви изводи ви насочиха тези емоционални изповеди?
Основният ми извод е, че родителският авторитет в България е в криза – доста разклатен и силно уязвим поради моралната и ценностната безпътица, в която сме попаднали като общност. Изглежда, за родителите става все по-трудно да представят себе си като сполучлив модел за следване от страна на децата и това ги кара да се чувстват несигурни и виновни. В резултат на това на децата все по-често се налага да предоставят емоционална опора на възрастните, така да се каже, да осиновяват в емоционално отношение своите объркани и тревожни родители. Притеснителното е, че много родители сякаш не си дават сметка, че това е форма на емоционална злоупотреба, и дори го изискват от своите деца. Немалка част от есетата на тема „Моето страхотно дете“ разказват истории за преждевременно пораснали юноши, които самоотвержено се грижат за своите майки, поемайки непосилната роля на мъжа в семейството.
Какъв е начинът децата да бъдат предпазени от стреса на родителите си?
Като им бъде позволено да играят с други деца и да имат свой детски свят. За да се развият пълноценно, децата се нуждаят както от отговорни и загрижени възрастни, така и от средата на връстници, с които да играят и по този начин да усвояват света. Много родители, водени от желанието си да предпазят децата от реалните или въображаеми опасности на улицата, ограничават тяхното общуване в границите на семейството и училището и по този начин ги лишават от така необходимата им среда за социално учене.
Българското семейство отлежда ли успешни хора?
По-скоро не. Следвайки неизживения патриархален модел, преобладаващото българско семейство отглежда уплашени и зависими хора с объркани ценности и неустойчив вътрешен интегритет. Такива хора трудно намират собствен път в живота си и лесно се оказват жертви на обстоятелствата. Добрата новина е, че този провален модел на родителстване е в толкова дълбока криза, че промяната е неизбежна. Вече много родители интуитивно го отхвърлят и търсят опипом нови модели, както показват и есетата от конкурса
Ваши думи са, че бракът се възприема като „травмираща културна норма“. Тенденцията е ясна – повечето млади хора не искат да сключат брак. Как алтернативните форми на съжителство влияят върху възпитанието на децата?
Зависи от качеството на отношенията в двойката. Ако партньорите имат зрели и хармонични отношения, ако се обичат, подкрепят и уважават, ако са загрижени един към друг и към децата, ако са чувствителни и отзивчиви към техните потребности, те ще създадат подходяща среда за развитие независимо каква форма на съжителство са избрали.
В много случаи едно дете се „сдобива“ с няколко „майки“ и „бащи“. Важно ли е за психичното здраве на детето биологическите родители да са заедно?
Важно е да запазят добри отношения помежду си дори ако са разделени. Разбира се, чудесно е за детето, ако биологичните родители останат заедно, но понякога е по-добре да се разделят, вместо да живеят в нещастие и лъжа. Все пак преди да се разтрогне едно семейство, особено когато има деца, си струва да се направи усилие за неговото спасяване – в България вече се предлага професионална семейна терапия и консултиране.
От гледна точка на социалния антрополог каква е жената днес? Как й се отразява по-голямата икономическа активност и социална ангажираност?
Жената днес е автономна, еманципирана и твърде амбициозна, със завишени, понякога нереалистични изисквания към себе си и околните и поради това тревожна, все по-често самотна и застрашена от депресия. В епохата на късната модерност предизвикателствата към жените, както и към мъжете, нарастват и далеч изпреварват индивидуалния капацитет за справяне. В ситуация на разпад на социалните системи за подкрепа и взаимопомощ това прави хората уязвими и повишава риска за психичното им здраве.
0 Коментара