„Моля те, дръж се възпитано… на обществено място сме! И спри да бъдеш истерична, ако ще ми казваш нещо, кажи го вкъщи, без да ми крещиш!”
Така ми говори той, деветгодишният мой син. Всичко това в компанията на семейни приятели на брега на морето и в бая изискан ресторант. Явно е от обстановката, викам си аз. Голяма грешка. Защото се случи веднъж на пазара, после в училище, че и вкъщи. Освен че станах за смях пред семейните приятели, той, деветгодишният, видимо доволен ме потупа по рамото и рече: „Мамче, прощавам ти, нали все пак си най-красивата майка на света!”. Въъй, красотата ме спаси, пък макар и в очите на собственото ми дете.
Бъдещ мъж – съвършен ценител на деликатна женственост.
И изтънчен революционер срещу възпитателните ми проекти.
За разлика от клетата си майка, която все още се лашка по пътя, той от петгодишен знае какъв ще стане. Архитект. Всичко тръгна от злополучните кули-близнаци в Ню Йорк. Един документален филм, с който исках да спечеля два часа свободно време, трайно превзе въздушното пространство в главата на сина ми И се въртя месеци наред у дома, и тия кули не спряха да падат. А той гледа внимателно как са построени, пък защо южната пада по-бързо, а северната има антена на покрива. Тази картинка се пренесе директно на холната ми маса, на капака на бабината ракла и капака на тоалетната под формата на небостъргачи от „Лего”. Досущ същите, че и по-добри даже. Трета година моят синковец кърти, строи, цъка с език, заспива под масата от изтощение и сутрин търчи да довършва проекта. Все едно някой го чака за Акт 16.
От престараване му се изпили един от предните зъби. Ортодонтът вика: „Това дете стиска ли нещо в зъбите си?”. „Стиска – отвръщам. – Парчета от конструктори, пирони, линийки, дървенийки и разни други съоръжения”. На това му се викало професионален дефект, отсече професионалистът.
Паралелно с архитектурната страст се разрази и тази по музиката. Или по-точно – по Майкъл Джексън. „Дали пък не мога да стана черен? Да си купим виенско колело за Коледа – нарежда синът ми и мислено строи Невърленд на селския кър. Гледам го и си припомням как на неговите години събирах фасове по улиците и ги „пушех” в селската кръчма. Дядо работеше там. Тайната явка в кенефа бе разтурена от баба, която ме наби. Аз също налитам на бой. Но онази вечер у нас беше странно тихо. В изблик на вина и нежност попитах детето: „Я кажи, кой е най-големият ми недостатък?”. То ме измери с ироничен поглед и рече: ”Въъй, ей такива кат вас ебаха мамата на държавата!”
Няма да го питам вече.
Вярно, че говори с цитати от „Часът на Милен Цветков”,
ама очевидно и въпросът му се видя отчайващ.
Понякога си мисля, че трябва да ми връчат „Златен скункс” за най-успешна майка. Моето малко момченце откри правилния път към мен по-бързо, отколкото аз към него. Защото е по-мъдро, търпеливо и възпитано от майка си. И някак много му приляга да отвори асансьора с протегната ръка и думите: „Дамите с предимство, нали разбираш?”.
А вечер в пристъп на лиготия да се провикне: „Ей, жено, дай да ям!”.
Чудя се защо това дете се държи така, сякаш е пряк потомък на знатните Грималди, родом от Монако. Че аз обичам да псувам!? А то яде мекицата с нож и вилица. Е, баща му също.Как забравих за това. Генното наследство дали пък не дава повече отклонения? Но един мъж с обноски винаги е за предпочитане.
Те обаче са излишна екстра в училище.
В първи клас, още на втория учебен ден нашият се върна със синьо-лилави следи по врата. Питам какво се е случило. „Ами, душиха ме”, невъзмутимо отвърна той. Изключиха детето-побойник, което имаше вид на бъдещ диригент. После най-голямата разбойничка-съученичка се влюби в моето момче. Тя все още раздава яки шутове в негова полза и все така го гледа влюбено. Модерна работа…
С баща му не живеем заедно.
Понякога се появяват смели ухажори, които дори държат да се запознаят с поколението. Голяма грешка. То не е само кръв от кръвта ми, то е лоша немска овчарка, кръвожадно куче-пазач. Гледа страшно противника, преценява трезво ситуацията и в един момент решава: „Ей-сега ще се обадя на майка ти да й кажа!”. Никога, ама никога няма да забравя, когато един такъв смел мъж ме изпращаше на вратата. Ама и той няма да го забрави. Синът ми го погледна нахално, протегна ръчички, хвана ме за гърдите и мъдро отсъди: „Ооооо, какви големи, хубави цици!”.
Врагът беше сразен. Не разбирам кой кого командва.
Докато двамата постоянно си разменяме ролите, аз няма да бъда майката на Симба и нашето няма да е филмът „Цар Лъв”. Играта, която играем, е „Том и Джери”. Аз, разбира се, съм простоватият котарак. Синът ми е сивото мишле – тактически грамотно, практически подготвено, дипломатично и хитро.
Има още какво да уча. Завиждам му за дързостта, която не е сбръчкана от анализи. За смелите мечти, в които няма терзания. За чистата любов, в която никога не се съмнявам. Благодаря му за миговете, в които ме поглежда с огромните си черни очи. В тях откривам всичко, което съм изгубила по пътя.
0 Коментара