Тя е дребосък. Полуръст, както нежно я наричам. Хибрид между Ян Бибиян и Карлсон, който живее на покрива. Тя е на 2 години и половина (почти) и е известна под кодовото название Марулка. Къдрава е. И леко, съвсем леко наглее.
Обича куклен театър, костенурката Франклин и да я нося на дълги разстояния. Любимата й дума към момента е „не и’кам!”. Две думи, де. Както сподели една приятелка неотдавна: „Тя е много самостоятелна, ти си по-скоро нещо като обслужващ персонал.” Какво да се прави.
Едно време, когато нашите родители са били деца, съотношението на силите е било ясно. Големите са били големи, малките – малки, и следователно – безгласни букви. Изобщо не е стоял въпросът кой кого учи.
Дядо ми със сигурност щеше да се усъмни в разсъдъка ми, ако му бях казала, че дребосъкът е най-тежката школа в живота ми. Сега обаче е модерно „да се учиш от децата си”. Били те индигови, кристални или диамантени, изобщо ню-ейджърското схващане е, че децата се раждат едни такива възвишени и научени и ще спасят света. Понякога се чудя дали така не оправдаваме собственото си желание да не пораснем… И все пак.
И все пак най-отговорно мога да заявя, че за двете години, откакто съм майка, съм научила за себе си и за живота повече, отколкото за предишните 27 взети заедно.
Откъде да започнем… На теория всичко е чудесно. Ще бъда неземно търпелива. Няма да плащам данък обществено мнение. Детето ще яде само домашно приготвени манджи от сертифицирани биопроизводители. Няма да гледа телевизия. Шоколад – какво е това?
Ще я възпитавам джендър-неутрално, няма да я обличам в розови рокли и ще й внедря нетърпимост към стереотипите. Няма да етикетирам хората, а само постъпките им – и то, ако непременно се налага. Изобщо под моето вещо ръководство детето ще се превърне във въплъщение на доброта и благост. И разбира се, щастие.
Е, да де, ама… практиката
На практика в момента, в който станем родители, започваме да си кореспондираме със собствените си родители. Не непременно да ги повтаряме, просто да се съотнасяме към тях. Да ползваме техния родителски опит, доколкото успеем да го реконструираме, като основа за нашия собствен.
Първоначалният план беше да „правя всичко наопаки”, защото така, естествено, бих избегнала грешките им. И трябва да си призная, че в първите месеци това работеше добре. Кърмех на поискване, спях с бебето, носех я в слинг, изобщо активно опровергавах д-р Спок на моето детство. После обаче нещата нещо се объркаха.
Тя престана да бъде безпомощно бебе и започна да става „себе си”.
За това не бях подготвена. Първоначалният план се оказа недостатъчно гъвкав. Не можеше да бъде адаптиран към безбройните предизвикателства, пред които дребосъкът ме изправяше всекидневно. Спаси ме случайно прочетеното в един родителски блог изречение, че „нашето родителство е антидот на собствените ни родители, но това, от което наистина се нуждаят децата ни, е антидот на нас самите”. Дори не знам кой го е прозрял това, но със сигурност мога да кажа, че спаси родителската ми кариера. (Ето затова трябва да споделяме. Трябва да слушаме това, което другите родители имат да кажат не защото е директно преносимо върху нашите деца, а защото някоя случайна реплика може да се окаже именно нещото, което на нас самите ни убягва в този момент.)
Та така. Не можете да си представите какво облекчение изпитах, когато прозрях, че това, към което трябва да се съотнасям, е собственото ми дете, а не собствените ми родители.
Че индикатор за родителските ми успехи и неуспехи ще бъде единствено то самото, и затова трябва да се изправя пред него, освободена от условните рефлекси на детството си, с отворен ум, креативна, спонтанна, жива… Олекна ми някак, както винаги му олеква на човек, когато сам си поеме отговорностите.
Това, разбира се, не предотвратява издънките
Битката с шоколада, телевизията („ютюб!”) и домашните манджи отдавна я изгубих. Избива ми студена пот, когато М., лишена от внимание, защото съм дръзнала да се заговоря с някого в парка, ме информира, че ще „поспи” на алеята. Всъщност с това нямам проблем. Нека спи, стига да не е под нулата. Но от осъдителните погледи на минувачите ми се смръзва кръвта.
Опитите за полово неутрално възпитание също претърпяха неочакван крах. Влизали ли сте наскоро в детски магазин? Виждали ли сте дрехи за момиченца извън розовата гама и дрехи в неутрални цветове без щампи на „Карс” и „Трансформърс”?
Ами играчките? Безвкусната розова пластмаса заплашва да превземе света. Върху тези съм наложила вето. И детето не им налита. И все пак, случва се да я обличам в рокли. Намирам за очарователна комбинацията от волани, цветенца и хулигански нрав, който вече прозира въпреки крехката й възраст. Но се чувствам гузна. И почти перманентно виновна. Струва ми се, че чувството за вина е дифолтно за родителството – в по-голяма или по-малка степен. Като че ли вече се примирих с това.
Но наскоро не се бях срамувала така откровено от себе си…
Марулката много обича да прави преглед на събитията от изминалите месец-два. Помни като слон за крехката си възраст, а дрънка като кречетало. И не минава ден, в който да не ми припомни за „лошата кака” в клубчето, дето не й даваше да скача на батута. О, олицетворение на родителската ми безпомощност. Погром на добрите ми намерения. Вместо да се разбера с хлапето, което съзнателно и целенасочено се мяташе на батута всеки път, когато дребосъкът се устремеше натам, аз информирах дъщеря си, че каката е „лоша”, но така, че каката да ме чуе. Което, разбира се, освободи пътя към батута, но ми отреди максимален брой точки на скалата за родителска некомпетентност. А децата са безпощадни. Инстинктивно регистрират и възпроизвеждат най-големите ви издънки.
Като китайско мъчение. Един момент невнимание и цял живот мъртъв. А ако се опитате да замажете положението, всичко става само още по-зле. Та така, научих детето, че хората се делят на „лоши” и „добри” и че пасивно-агресивният подход решава проблемите – какво още мога да оплескам?
Много, вероятно. Обаче се опитвам да си припомням Доналд Уиникът и моя приятел Марин Бодаков. Първият, който е постановил, че не е необходимо да сме съвършени, достатъчно е да бъдем достатъчно добри – и по този начин е освободил всички нас. Вторият, който казва, че „добрият родител е новородено дете на детето си всеки ден.” И така, въоръжена с това познание, навигирам мътните води на родителството, в които съм едновременно учител и ученик. Страхувам се. За себе си. За нея. Заради огромните залози в цялото това начинание да отгледаш човек.
Твърде банално, започвам да разбирам родителите си.
Вместо за университет, спестявам за психотерапия. И после, в края на краищата, я поглеждам и осъзнавам, че прилича на Карлсон от покрива в розова рокля с волани. Успокоявам се, защото в крайна сметка Карлсон е красив, умен и прилично дебел… а според уикипедия „поведението на Карлсон от покрива, което е различно от традиционното, тревожи родители и учители, защото подбужда децата към несъобразяване с авторитети”.
А това, както добре знаем, е задължително условие да станеш човек…
0 Коментара