Девойко, ти какво правиш тука?

Времето на нашия общ преход съвпадна с личния ми преход в света на възрастните. Още на входа Бай Ганьо ме прецака. Под формата на двойка на кандидатстудентския ми изпит по литература. Както всичко в този живот, голямото прецакване често води до голямо разгръщане. Тогава не го знаех. И много плаках. То и сега ми е гадно, когато дойде преходният момент на прецакването, но вече съм се научила да се доверявам на пътя и не плача много. Само колкото да измия илюзиите, с които съм живяла. И да продължа да стъпвам по-уверено

по моята си лична златна нишка.

Годината е 1986-а. Тогава нямахме право да кандидатстваме повторно в университета, ако не сме работили поне 8 месеца по разпределение от УПК. Това беше някакво нововъведение в образователната система – да излизаме от гимназиите със занаят. Моят беше „стенография и машинопис“. И след като Бай Ганьо се намеси, трябваше да си поема кръста на разпределението – стенограф в ЦК на ДКМС.

Голям шок. Наложи се бързо да схвана, че животът след училище не е един безкраен купон и всъщност е доста гадничко да няма голямо междучасие, в което да пофлиртуваш със съучениците от съседния клас в пушкома. Отрих и че някакви по-възрастни мъже, без да са поетично влюбени и без да са рекламни типове от Кравай, Лалето и Магура, имат наглостта да се държат високомерно, въпреки че са облечени с някакви гнусни сака и вратовръзки. На всичкото отгоре твърдят, че са умни. Преписвах безумните им разсъждения на социално-политически теми и се чудех каква ли ще да е тая настройка на ума, която може да накара един човек да напише 50 страници текст, лишен от всякаква мисъл. Бързо разбрах, че ако кажа: „Ама, това е адски тъпо“, добронамерените ще ме посъветват да пазя тази мисъл за себе си, за да не се наложи да забравя за всякакво следване в университета. Щом ми е тъпо, не минавам теста за правилен мироглед. Аз не ги харесвах, но бях объркана, защото някои от тях биха били готини пичове без априлската, юлската или някаква друга,

натрапваща се като месечно неразположение линия.

Стенографирах на заседанията им, аз, магураджийката, и имах чувството, че живея в оксиморон. По някое време преставах да стенографирам и дращех туй-онуй за себе си, предимно в поетична форма, за да не се загубя.

Или си играех на една игра, наречена „режисьор“. Правех го още в училище, когато ми беше скучно. Представях си, че минавам с камера по лицата на децата, насядали по чиновете. Започнах да правя същото с комсомолските секретари, насядали около заседателната маса. Ефектът на това упражнение беше, че започваха да ми изглеждат нереални. Сякаш всеки момент някой ще каже „Стоп кадър“ и актьорите ще придобият истинския си, човешки вид. Имаше един, който ми приличаше на Уди Алън. След едно заседание му го казах. Той се разсмя и ме попита: „Девойко, ти какво правиш тук? Това място не е за теб“. „Знам, искам да съм журналистка, но ме

скъсаха на изпитите“ – признах си честно.

Бай Ганьо може и да ме прецака, но Уди Алън ми намери покровител. Не си мислете за онези работи. Човекът си имаше приятелка, много красива актриса. Аз си имах гадже от „Магурата“. Факт е, че и аз се притеснявах, че ще си поиска, но той не го направи. Беше си съвсем лоялен покровител. Понякога ми правеше забележки, че ходя по магураджийските кафенета, защото там се събирали проститутки, дилъри на наркотици и друга измет. Аз беснеех: “Ти си луд, живееш в някакъв измислен свят на докладни записки. Две години ходя там и нито съм проститутка, нито наркоманка, там се събират хората, които искат утре да живеят по-добре, които носят информация какво става в света, а вас ви интересува само как да ги напъхате в концепция”. Тогава не го знаех, но трябва да призная – именно

комсомолците успяха да “напъхат тези хора в концепция”.

Спасиха онези от тях, които бяха особено добри в далаверата, отгледаха ги, дадоха им парите, направиха ги зависими от тях. В общи линии, отгледаха една част от днешното управление.

Сега се радвам, че моят покровител не ме припозна нито като любовница, нито като жена с такъв потенциал. А точно обратното – като заблудена девойка, която не е за този свят. Почти като в „На изток от рая“ – невинността ти по някакъв странен начин те пази. Истината е, че и моите амбиции към журналистиката не го интересуваха. Онова, което ме убеждаваше да направя, е да се махна от държавата. Обаче аз не го послушах. По това време на световната сцена точно беше станал хит спектакълът „Перестройка“, а Горбачов беше със статут на рок-звезда. Аз казвах: „Ето, виждаш ли? Нещата се променят“. Той се усмихваше както родител на симпатично, но наивно детско умозаключение и казваше:

„Глупости. Махай се от тука“.

С „Перестройката“ започнаха и тайните заседания с „хората от Виена“. Правеха ги във вила в Бояна. Ползваха целия наличен стенографски екип, защото ни сменяха на 10 минути, за да може никоя от нас да няма цялата информация. Е, от моите 10 минути разбрах, че хората от Виена казаха на хората си в Комсомола да започнат да правят фирми. Аз си бях наивна, както вече уточнихме, и се зарадвах на това, което чух. Ето, нещата се оправят. Каквото за тях, това и за нас – мислех си. Ще може да правим частен бизнес, ура. Дори не се сдържах и казах на един таксиметров шофьор, че скоро ще можем да си правим собствени фирми, а той отговори: „Кво ми пука, аз и сега съм под аренда“.

Перестройката все пак довя един вятър на промяната, който се отрази не само на хората, които запретнаха ръкави да прехвърлят едни държавни пари в частни фирми и банки. Вероятно по техни си, идеологически причини, но направи възможно

създаването на списание „Ритъм“,

където успях да си намеря работа като секретарка, докато следвах вечерно „Българска филология“. Както съм си записала в дневниците: „Събрахме се цяла банда идиоти и все мъже“. Нямаше никакви комсомолци със сака и вратовръзки. Е, шефовете ми бяха пияници, но талантливи пияници. Редакцията ни скоро стана средище на журналисти, рок-музиканти, художници, дизайнери, фотографи, манекенки, млади и готини хора се смесиха със „старците-разбойници“, които някак бяха успели да се промушат през дупките в системата, за да останат читави и будни хора. Допускам, че е било с помощта на алкохола, който ги е правил безнадеждни за по-отговорни врътки. В „Ритъм“ се събрахме  „жадни хора“. Не само за алкохол. А за всичко, което искахме да пренесем у нас от света зад Желязната завеса. В тази среда вече се влюбвах и разлюбвах с по-голям размах.

Всяка нова любов

ми носеше вдъхновение за нещата, които бихме могли да сътворим заедно. Въобще не мислех за семейства и деца. Исках да ни се случват музикални фестивали, фотосесии като в западните списания, интервюта с яки хора, които се осмеляват да казват истините, които другите премълчават. На никого не му хрумваше да ме пита: „Девойко, ти какво правиш тук?“. Чувствах се на моето си място. Като изключим самите рок-концерти, защото още от малка не понасям дълго време да ми е много шумно.

Дори се отказах да остана във Виена през 1989 година –

имах предложение от близко семейство на родителите ми да ме издържат една година, докато науча езика и си намеря работа. Не можех да си представя как ще дишам без „моята среда“. Гледах по австрийската им телевизия събитията в градинката на „Кристал“ и сън не ме хващаше – исках да се телепортирам. Да бъда в тълпата на първата ни революция, с моите си хора.

Дойде 90-а. Изпратих много голяма част от любимите си хора по чужди земи. И в началото на 91-ва вече се питах: „Е, аз с кой акъл се върнах, като всички духнаха?“. Един от тях беше любим. Изживях целия период от:

„Миличко, веднага щом се оправя, идваш“  до „Миличко, аз се ожених. Няма как да стане иначе“.

В този период и първият екип на списание „Ритъм“ се разпадна. Сладките пияндета, които създадоха списанието, не знаеха как се управлява такъв бизнес без делегиран бюджет от същите комсомолци, които вече нямаха идеологическа потребност да плащат масрафа „да спечелим младите на своя страна с рок-списание“. Появиха се нови хора, направиха го вестник. Вече не беше моето място.

С другата жена от „Ритъм“ и приятели, които вече бяха станали нашето семейство, създадохме издателство „Парадокс“. И се нахвърлихме като

гладни деца на Керуак,

Уилям Бъроуз, Чарлз Буковски, Робърт М. Пърсиг, Умберто Еко и Салвадор Дали. Началото на този наш частен бизнес ни постави в положение на пълна мизерия и постоянно търсене на заеми. Не просто за да случим нещата, но буквално, за да ядем. По-голяма част от първоначалния ни екип, включително аз, тръгнахме да си търсим друга работа. Поне да останат по-малко гърла за хранене в онези времена на първичен бульон на зараждащия се издателски бизнес в България. Тогава и мъжете, които търсехме за спонсори, изведнъж започнаха да питат: „Аз какво ще спечеля?“. Въобще не даваха вид да са заинтересувани от младостта и красотата ни по сексуални причини.

Това си беше отрезвяващо.

Работих много неща, включително секретарка в една от онези, първите фирми, които търгуваха като комисионери с каквото дойде – от шоколадови яйца, през пилета за Канарските острови, до цимент от не знам си къде и, разбира се, някакви валутни врътки. Въобще, в офиса беше сбирщина от нахъсани типчета, от порода, която до този момент не познавах.

През следващите години на нашата демокрация чувахме доста за много от тях. Справиха се момчетата с първоначалното натрупване на капитала. Аз не провидях себе си в тази среда. Много искрено исках да харесам и взаимно да се влюбим с някого от тях, но във всеки един имаше и нещо, което ме отблъскваше. Прекарвах вечерите си предимно с бохемските компании около плакатиста Огнян Фунев. Дори и там подучувах в себе си онзи въпрос: „Девойко, ти какво правиш тука?“. Оги, Бог да го прости, също подсказваше от време на време:

„Тъпчо, това не е за теб“.

Така започна моята лична „демокрация“. Станах свидетел на много неща. Как едни не се справиха, а други правеха пари от въздуха. Как едни жени много бързо се ориентираха кой какъв ще стане като порасне и се превърнаха в увивни растения. Други решиха, че сега е дошъл моментът да са независими от мъжете и започнаха да създават свои марки, бутици, издателства. Аз пък, така или иначе ,през цялото време не можех да разбера „Какво правя тука?“,  се събудих за един много по-различен преход. Точно по това време някъде ми се случи онова, което се нарича „зовът на душата“.

И от перспективата, която имам за себе си сега, съм сигурна в едно. Преходът е само вътрешен, независимо какъв – личен, семеен, професионален, обществен или политически театър се разиграва отвън. И няма никаква нужда да се опитваш да се вписваш. Това, което наистина Си, по неочакван от теб начин се уважава и те пази.

А какво правя тука, е друга история, която въобще нямам намерение да ви разказвам. Но като цяло, въобще не е свързана с това да си намирам мястото. Освен ако съзнателно не съм си купила билет за спектакъл и ясно е указано: ред 10, място 17.