Д-р Димитър Тенчев е един от най-авторитетните психотерапевти в България. Има дългогодишен професионален опит в областта на трансперсоналната психотерапия, хипноза и хипнотерапия. Завършил е Медицински университет – София, магистър е по медицина и магистър по здравен мениджмънт. Бил е дългогодишен преподавател в МУ – София. Водещ е на семинарите по InSighting и е инспириращ лектор по теми, свързани с кризата на идентичността, личната свобода и себепознанието като път за промяна на обществото към по-добро. www.insighting.eu, www.hypnoza.org, 0884 878 222
Какво е изневяра? Трябва ли да има сексуален акт, за да има предателство?
Изневяра е дума, идея, понятие, превърнало се в сложен социален комплекс, изобретен и надграждан от човека, за да оправдае конкретно една негова емоция – ревността, и произлизащото от нея чувство за собственост над другия. Погледнато от тази гледна точка, можем да отговорим на въпроса така: неоправдаване на очакванията на някого, че му принадлежим. Вече въпрос на интерпретация е дали принадлежността е тялом, в мислите или в речта. Ако приемем библейския императив: “Ако съгрешиш в мислите си – вече си съгрешил”, значи на земята няма да остане един праведен човек. И никакви бурки, забрадки или девствени пояси не могат да попречат на някой да “съгрешава” ежедневно в ума си.
И тъй като “изневярата в мислите” е практически невъзможно да бъде доказана и е трудно уловима като “повей на съзнанието”, днес се държи много повече на физическата вярност и тя се издига в култ от псевдоморалистите-пуритани, от политическите лицемери, от религиозните фанатици. По една проста причина – физическата изневяра е лесно доказуема. Тя е най-малкото обозрима като величина. Но и в този случай нещата не са еднозначни. Според Бил Клинтън оралната любов не е изневяра, въпреки че има вид физически контакт. Имал съм не една и две пациентки, които са твърдяли същото: не са изневерявали на партньорите си, защото фелациото не било изневяра. Имах моя ученичка от курсовете ми по хипноза, която сподели, че се е развела с мъжа си не защото й е изневерявал физически (и двамата нямали проблем с това и си били дали пълна свобода, даже правели и тройка). Не можела да му прости обаче факта, че на любовницата си обръщал много повече внимание и й купувал по-скъпи неща.
Тя каза: “С нея отива на Сейшелите, а мен праща в Париж”. На което аз й отговорих шеговито: “Човекът знае коя е жената със стил. Сейшелите са за чалгарите, а Париж – за хората с арт отношение към нещата от живота”.
Ето – за нея изневярата се въплъщаваше във вниманието, общението, дори и като материално проявление.
От примерите виждаме, че феноменът “изневяра” в едно партньорство се базира на две гледни точки и възможността е да се пресекат или разминат като успоредни линии в пространството. Първата е ние кое считаме за изневяра и какво вътрешният ни цензор ни позволява да правим, без да изпитваме изпиващото чувство за вина, което “прецаква качеството на преживяването”. Втората – какво счита партньорът ни по дадения въпрос. Ако двете гледни точки се слеят или имат много допирателни – имаме консенсусна реалност за изневярата. Ако ли не, всеки живее според собствения си аршин. А връзката става римейк на една игра от детсвото ни – “Стражари и апаши”.
От всичко упоменато дотук, можем да резюмираме казаното така:
Първо: изневярата е субективна, а не обективна категория. Има семейства, които ходят на суингър клубове и не считат, че си изневеряват. Има други, при които няма налице физическа изневяра, но въпреки това връзката е ежедневно тровена от дози подкиселяваща я ревност.
Второ: изневярата е морална, а не етична категория. А моралът, както знаем, е условен феномен и се променя във време-пространството, в зависимост от наслагванията на доминиращата култура, цивилизация, религия, дори и политически строй. В Древен Рим е било повече от нормално не само мъжът, но и “господарката” да използва сексуалните услуги на робите. Ревност не е имало, дума изневяра – също. А помните ли как звучеше в комунизма думата “парясница”? Вижте за по-малко от 2000 години каква промяна е настъпила.
Етиката, напротив, е вечна. Дълги години съм преподавал медицинска етика в Медицинския университет. И казвах на студентите ми, че ако трябва да запомнят едно изречение, то е: „Моралът е условен, етиката – вечна”. А най-важната практическа стойност е да успеят да различат кое е “етично” и кое – “морално”.
Счита се, че ако всички етични принципи бъдат изубени във времето поради деградация на обществото, един ден те ще бъдат преоткрити в непроменен вид (при условие, че живеем в същия тип Вселена), точно както биха били преоткрити законите на физиката или основните постулати в математиката например.
“Не трябва да изневерявам на партньора си, защото е социално неприемливо и ще имам проблеми” – ето ви “морално” обусловена мотивация. “Не искам да бъда с друг, защото ще нараня партньора си” – това вече е етичен принцип. – “Не прави на другите това, което не искаш на теб да ти причиняват” – в случая психическа болка.
Неизменна ли е изневярата? Всички ли го правят?
В западния свят изневярата е масово явление. Това е факт. С настъпването на сексуалната революция тя стана ежедневие, но исторически можем да я проследим във всеки строй и епоха. Но знаем, че за всяко правило има изключение. Изключенията, които познавам, са много повече от едно. Така че не, не всички го правят. Може да попиташ защо не го правят? В добрия вариант – защото обичат безусловно човека до себе си и не могат да си представят друг (важи най-вече за жените). В по-тривиалния случай – от страх. Да не загубят финансовото или социалното статукво, или да не бъдат набити, или да не им вземат децата и т.н., и т.н.
Жените или мъжете изневеряват повече?
Преди няколко години щях да кажа категорично мъжете. Днес вече не е така, особено с идващото копи-пейст поколение, родено през 80-те и 90-те. Знаем, че в любовта и във войната няма правила. Изневярата е част и от двете. Така че няма защо да търсим закономерности.
Има хипотеза, че дори има ген на изневярата и някои са генетично по-склонни към нея, както беше изолиран ген на алкохолизма. Но това не е доказано.
Прощават ли повечето хора, или това остава рана завинаги?
Ако разсъждаваме в конвенционален план, прощават два типа хора. Тези, които много обичат. И тези, които ги е страх (най-често поради икономически фактори) да загубят партньора си. А дали остава рана? “Раната” е субективен феномен. Тя зависи от характера на личността, структурата на съзнанието му, от способността му да се трансформира, да прави промени в себе си, в живота си, в реалността си.
За мен прошката от психотерапевтична гледна точка отново не е морален акт. Тя е способността нещото, което ни е измъчвало, да загуби емоционалната си сила и преживелищната си стойност за нас. Ако даден факт, бил той изневяра, е изчерпан като емоционална реакция на него, значи сме простили или най-малкото не ни пука повече.
Как се преодолява?
Опитах се да отговоря на всички въпроси максимално обективно, дисоциирайки се от личните ми пристрастия и предубеждения по темата. Но на този въпрос ще си позволя да бъда пристрастен.
Изневярата се преодолява на първо място, ако желаеш това да се случи. А това означава да излезеш от ролята на жертвата, на която съдбата (в случая партньорът) е поднесла нещо непрежалимо или непростимо.
След това стои въпросът: Как това може да се осъществи? И отговорът се крие в преживелищните методи на терапия – насочени към себе си, към истинското дълбинно аз и изцелителния потенциал, заключен в него. Такива методи са интензивното дишане, медитацията, хипнозата, странстванията в магичните вселени на несъзнавания ум.
Аз изповядвам становището, че не може да има изцеление, ако няма трансформация.
А не може да настъпи истинска трансформация, без наличието на транс. Трансът от своя страна се индуцира с помощта на споменатите преживелищни методи. Няма да преодолеете и елементарна травма на биографично ниво с умозаключения, воля, “позитивно мислене” или каквото и да било мислене, разговори, самоубеждения, убеждаване отвън или очаквайки да се появи “амнезията на времето”. Може да я потиснете, да я натирите дълбоко в несъзнаваното си, да я превърнете в част от сянката си, но тя ще продължи да ви “яде” отвътре и да се проектира върху екрана на живота ви отвън. Трябва нещо да “прищрака” дълбоко в съзнанието ни и да ни освободи от бремето на миналата травма. А това се случва само и единствено в променените състояния на съзнанието, без опосредстването на мисловния процес, който стои винаги в основата на проблемите ни.
Съществува ли любов и доверие след изневярата?
Познавам такива случаи – сещам се за поне няколко двойки, които са заедно и относително хармонични и до днес. В общ план обаче, ако е попаднала капка отрова в чашата на доверието – цялото съдържимо на чашата се превръща в отрова. Затова считам, че в тези случаи раздялата е по-доброто решение от доживотния компромис. И не защото изневярата не може морално да се оправдае (за мен психотерапията не трябва да се подчинява на морални категории, колкото и да се опитват да я натирят в тях), а защото отровата трови – съзнанието, битието, живеца ни. В случая свеждам терапията до чисто прагматично ниво.
0 Коментара