Дисекция на растежа

“Пътнико, пътища няма. Пътищата се правят с ходене.“

Испанска поговорка

Помните ли, че когато бяхме малки, все ни питаха какви искаме да станем, когато пораснем. И аз помня. Но каква исках да стана – не помня. Помня и, че исках да си сменя името, защото никой друг не се казваше като мен, само красивата какичка от телевизора. А по онова време – да си различен беше страшно. Научавах го всеки ден. Защото все не се вписвах във формaта, имах остри ръбове и непримиримост, с които системата за унификация, колкото и да се напъваше, не успя да се пребори. Един Господ знае каква щеше да е съдбата ми, ако не се беше срутил режимът.

Като малко поотраснах, вече не исках да си сменям името. Не съвсем осъзнато разбирах и, че

различието е ценност и богатство.

Но вероятно един от първите ми важни уроци някога беше, че да не се пречупиш боли. Ясно е, че детската ми глава не е мислила в точно такива категории. Аз просто не отстъпвах. Не понасях тъпотиите, с които ни пълнеха главите, спорех с учителите, отказвах да се подчинявам на правилата, не исках униформи, непрестанно измислях начини да се откроявам.

Аз, доброто иначе дете,

просто имах сърцевина на бунтар, която избиваше отново и отново. Не ме спираха нито заплахи, нито официални забележки, нито милиционерите, които ми казаха, че ще ме арестуват ако нося един анцуг от мoдерните, каквито нямаше изобщо, изпратен ми от чужбина, нито намаляването на оценки, нито осуканите и хвърлени в училищната печка пръстени, нито увещания, нито нищо. След милиционерската заплаха ходих една седмица, всеки ден, в центъра на Ботевград (където живеех при баба и дядо) и се разхождах нарочно с онзи анцуг, за да ме виждат.

Слагах си цветни връзки за обувки,

само и само, за да имам нещо пъстро на фона на отвратителните тъмно-сини униформи. Постригах се като Робърт от The Cure, защото няма те на мен да ми казват колко да ми е дълга косата и че само на плитка мога да я нося. Всичко това беше част от моето порастване. И до ден днешен смятам, че беше една от най-важните. Тогава, още хлапе, аз направих избор. Да бъда вярна на себе си.

Днес, къмто 200 години по-късно – знам, че това е било едно от най-умните и смели неща, които съм правила за себе си като човешко същество. И в същото време доста, да кажем, екзотично за онези условия. И можеше да свърши много зле. Но както и да беше свършило, щях да остана при себе си. Защото, когато човек не е при себе си, той е като сянка.

Моето порастване е все такова – болезнено

и по мой си начин. Така пораствам във всяко отношение – в любовта, в знанията, в професията, в отношенията си с хората, във всичко. Не си спестих нито една болка, нито една истина, нито едно разочарование, нито едно усилие. Нищо не си спестих. И себе си не пестя. Изобщо. Приятели все се тревожат, че ще се изчерпя. Незнайно как, това не се случва. Дори напротив. Колкото повече не се пестя, толкова повече раста. И мога да ви кажа, че порастването има и физика, и химия, и биология, и всичко. Всеки акт на порастване преминава през мен направо осезаемо. Понякога е книга. Понякога е филм.

Понякога е музика, картина, сцена.

Понякога е човек. Или преживяване. Понякога е случка, или дори изречение, което отключва дълги мисловни вериги. Понякога е спомен. За последно пораснах малко вчера, когато открих, че мои близки приятели не са гласували на изборите, а някои от тях не гласуват отдавна. Имат си своите рационализации защо, но за мен това беше като шамар, който още оттеква по бузата ми и щипе.

Ако трябва да класифицирам порастването, бих казала, че то има поне три много важни елемента:

• Физическо порастване
• Ментално порастване
• Емоционално порастване

И докато първото е неизбежно за всеки от нас, вторите две не са гарантирани. Зависят от нас.

Да остаряваш не е равно само по себе си на порастване.

Има много възрастни с емоционалната интелигентност на 3 годишни деца и менталния капацитет на петокласници. Такъв индивид до неотдавна даже управляваше една от най-важните държави в света. Порастването не е и да стоиш тежко и да си един такъв сериозен и скучен. Хората често бъркат тeзи неща. Порастването е друго. То е да си Малкият принц, и Мечо Пух, и Пипи, и в същото време да си възрастен. Малко звучи като противоречие, но не е. Само се замислете и ще разберете.

Хората са различни и порастват различно.

Според мен общото е, че когато достигнеш онзи момент, в който можеш да осъществяваш осъзната рефлексия на света около себе си и да поемаш отговорност за своето място и поведение в него, вече си пораснал достатъчно, за да имаш значение за вселенския баланс.

Защото всеки от нас има значение. Всеки.

Има една притча за порастването, която приписват на Джон Ленън. За мен тя по някакъв начин съдържа квинтесенцията на това да ни има. Та, смята се, че Ленън бил казал: “Когато бях на 5, майка ми винаги ми казваше, че щастието е ключът към живота. Когато започнах да ходя на училище, ме попитаха какъв искам да стана, като порасна. Аз написах „щастлив“. Казаха ми, че не съм разбрал въпроса. Аз им казах, че не са разбрали живота.“

И аз като него. Когато порасна, искам да съм щастлива. Даже с всяко порастване, колкото и да е трудно, искам да мога да погледна към процеса фронтално и да си кажа, че ми е донесъл смисъл, урок и щастие. Защото да се пораства в страх е почти невъзможно, затова мен не ме е страх, мен не ме е страх, мен не ме е страх.