Днешният ден, който не минава

Ана е отказала цигарите, защото Георги яде фасовете от пепелника.

Боян готви, а Ана храни Георги с лъжичка. Той се смее, докато яде и си играе с една брошура.

В къщата няма дребни предмети, които Георги може да погълне, нито опасно разположени мебели. Къщата е обзаведена така, както ако имаха проходило бебе.

И тримата тази година навършиха по 30 години.

Ана и Боян са съпрузи. Не живеят сами, с тях съжителства Георги – бившият приятел на Ана. Той е прекарал менингит, мозъкът му е пострадал и е станал като дете. Тяхното дете. Иначе на ръст си го бива. Едър, добре сложен мъж в разцвета на силите си. Преди шест години, когато с Ана били най-влюбени, той й казал: „Боли ме глава”. Тя искала да идат на море, имали резервирано бунгало. На сутринта Георги казал, че болката е силна и не може да движа врата си. Ана му дала обезболяващо и тръгнали.

От София до морето пътят е дълъг. Спирали да почиват, дори Георги казал, че не може да продължи да шофира. Тя седнала зад волана, но не тръгнали наобратно. Тя искала на море. Когато пристигнали,

той изпаднал в безсъзнание.

Било неделя, нямало фелдшер. Болница имало на 100 км оттам. Тези часове на лутане и паника били фатални, той прекарал в кома два дни. Източвали гной от главата му, вливали му антибиотици. Когато се събудил, не реагирал на човешка реч. Всъщност Георги не се е будил никога. Събудило се едно непознато беззащитно дете. Започнали да го учат да говори. Животът му започнал отначало.

Безгрижният живот на Ана свършил. Ана си го прибира, тъй като се чувства виновна за ненавременната си реакция и го гледа вкъщи. После се влюбва в друг,

омъжва се и заживяват тримата.

Работят вкъщи, компютърни дизайнери са.

Хранят Георги, купуват му играчки и гледат детски филмчета с него. Често го водят за ръка на разходка. Понякога човек не осъзнава добротата и чувството за състрадание съсипват ли живота му, или го осмислят. Никога не е категорично ясно.

Така се запознах с тях, така изглеждаха след три години, когато им отидох на гости. Така щяха да са винаги.

О, забравих… Има четвърта част от пъзела – Виолета, свекървата на Ана и майка на Боян.

Тя идва всяка вечер да гледа Георги, за да излязат младите.

Те ходят на кино, на бар или се разхождат. Имат нужда да са малко сами. Виолета иска да гледа телевизия или да шие гоблен, но Георги има нужда от постоянно внимание. Оставен сам за минути, може да си навреди сериозно. Може да бъде опасен и за другите. Виолета навярно иска истински внуци. Иска да ошета, да бъде пълноценна свекърва.

Не яж това – се кара тя на Георги. Той все намира какво да изяде.
Ани? – пита той.
Ани ще дойде. Сега трябва да слушаш и да не ядеш хартия – строго казва Виолета.
Ани.. доди…

После става късно, двамата искат да дочакат Ани, но сънят потича в телата им. Заспиват кой където завари – Георги на килима сред играчките си, Виолета – сгушена в креслото пред телевизора.

Георги сънува Ани. На морския бряг. Целият живот е там, а те са голи и не ги е страх от него. Ани му шепти, че ще са заедно завинаги и той й вярва. Слънцето ги пронизва…

Светът изглежда по майчински гальовен.

Виолета сънува, че е млада. Съпругът й още не я е изоставил, синът й е малък. Целият живот е пред тях, ще имат великолепно бъдеще. Ще направят чудна сватба на Боян, а след това ще водят внуците на планина. Виолета ще им чете приказки, когато заспят – ще ги завива.

Някой завива Виолета и тя се буди. Всички блянове се разтапят за миг.

Снаха й се е прибрала.

Мозъкът бързо превключва.

Трябва да тръгва. Паралелните светове само открехват процеп, колкото да ни държат живи тук. Колкото да не губим кураж.

Ани доди – признателно и сънено промърморва Георги и го слагат да спи. Неговият блян е вечен.

Снаха и свекърва се гушват за лека нощ, синът на Виолета я целува по двете бузи, тя излиза и потъва в тъмното.

Този прочит на този живот е такъв. Друг не е възможен. Няколко човека – всеки от които има рана, и всеки от тях промива и превързва раната на другия. Ден след ден. Това не е мъка, за която си казваш – ще потърпя и после ще свърши. Това никога няма да свърши. Ани я гледа как се отдалечава. Струва й се, че не стъпва, а се плъзга над земята, че е нереална.