Да, точно ти. Онзи, тихият и мълчалив съсед по живот, когото пренебрегнах, за да се втурна след бурния и креслив фантом, когото помислих за истински приятел.
Точно ти, който остана до мен, отново тих и мълчалив, когато седях сред руините опустошена и се чудех как пуснах тоя вятър в себе си.
Опитвам се да ти кажа, че сгреших. Дълго време смятах, че приятелството е емоция като любовта – идва, завихря те, дава ти усещане за щастие и топлина, събуждаш се с мисълта за него, тичаш щастливо по дирите му, докато то бяга пред теб.
Оказа се, приятелю, че съвсем не е така. Научих го чрез болка, както се учат важните уроци.
Приятелството, истинското, всъщност е дръжката на брадвата, с която сека дърва за огнището.
Тя разранява ръцете ми, оставя тресчици в тях, но без нея огън няма да има, дървата ще останат ненацепени, а аз самата ще съм безполезна.
Дълго време
смятах, че приятелството неизбежно завършва с предателство.
Бях убедена, че това е естественият му край всеки път, след всяко щастие. Мислех, че предателството е заложено в природата ни и винаги, когато се свържем с невидими топли нишки с някого, идва ден, в който единият от нас ги разрязва болезнено.
Всъщност ти си доказателството, че това не е така.
Бройката на предателствата показва броя на собствените ми самозаблуди, нищо повече.
Приятелството е любимата маскировка на злото. Лесно е да го имитираш, иска се просто да не си мързелив и да вложиш въображение. За разлика от любовта, приятелството се имитира безболезнено, може да бъде дори приятно. Имитаторът дори рискува да бъде хванат в собствения си капан и да си повярва. Много рядко.
За тази самоизмама сами сме си виновни. Толкова обичаме да се хвалим с приятелствата си, че ги колекционираме даже. И
понякога плевелите успяват да ни заблудят, че са цветя.
Ти, приятелю, не се преструваше на цвете. Бодлив и неподатлив, ти просто беше там. Сутрин не се събуждах с мисълта, че те има. Вечер често те пропусках в неизречените си така или иначе молитви. Толкова обичайно беше твоето присъствие, че приличаше на въздух.
А колко лесно се забравя колко е важен въздухът.
А колко лесно се забравя какво би станало, ако въздухът си отиде…
Не бях добър приятел за теб.
Често се ядосвах и дори те зарязвах някъде за дълго. Странното е, че дори в тези моменти, когато трябваше да повикам приятел някъде, първо ти изникваше в съзнанието ми. Смеех се на своеволната си памет, чудех се защо си играе такива номера с мен. Но това се повтаряше всеки път. И понякога ти се обаждах, просто ей така. Това не ме отпращаше в емоционален вихър, често на третото изречение ми ставаше досадно, защото
кой ли пък се чувства въодушевен от въздуха.
И все пак разговорът с теб ми даваше чувството, че денят ми не е бил без смисъл. Самозаблуждавах се, че съм свършила нещо добро. Не, твоя беше добрината – за пореден път, кротко и без фанфари, простичко ми връщаше вярата. А аз дори не знаех, че съм я загубила.
Днес трябваше да седна да напиша текст за приятелството. Дни наред не знаех с какво да започна. Обмислях хиляди неща, нито едно от които не беше свързано с теб. После изведнъж на листа се появи „Добър ден, приятелю“. И вече знаех, че това е писмото, което трябва да ти напиша.
Няма да ти го пратя лично, ще го пратя до всички. Само ти ще знаеш, че е за теб.
Знам, че ще разбереш. Знам, че ще те заболи. Знам, че ще се зарадваш.
Аз едва ли съм твоят въздух,
но много се надявам ти да продължиш да бъдеш моят. Защото, ако те няма дори когато не мисля за теб, аз няма да съм същата, мен няма да ме има също.
Някой ден ще се обърна назад, ще разчистя със старческа ръка мъглата на глупавите си младежки заблуди, и ще видя теб там. Ще видя и демоните, които ме предадоха, и стените, зад които се крих, за да не ме предават повече. А ти, приятелю, през цялото време си бил над облаците. Невидим, нависоко и наблизо. Ти, доказателството, че приятелството съществува, но не се нуждае от титли и почести. Не бляскав и суетен, не вихрен и бурен, просто жив и до мен.
Благодаря ти. Знам, че тази дума е бедна на фона на всичко останало. Дори не е предназначена за теб, а е израз на моята нужда да се отплатя някак. Макар че приятелството, истинското, мрази отплатата.
0 Коментара