Никога не съм мечтала за сватбата си, никога не съм я визуализирала, никога не съм си представяла къде би била, каква би била украсата и коя би била песента за първия ни танц. Не съм седяла като малка в летния следобед на веранда, със сплетени руси коси и поглед с цвят на незабравка, вперен в нищото, потънала в мечти и с трепкащо сърчице. По някаква причина нямам нужда от тази емоция, да не кажем, че намирам целия този панаир за смущаващо глупав.
Всички приготовления, трепети, но и съпътстващите скандали поради напрежението. Роклята е неудобна, костюмът – също. Обувките могат да те убият, а за косата ще трябва бормашина и сярна киселина, за да се разбият тоновете фиксатор след събитието. Всички ритуали като ритания на менчета, чупене на пити и замерванията с букети.
А смешките на диджея?
Господи, винаги съм се чудела защо никой не пребива тоя човек, забавен колкото труп! Коко Джъмбо, Модърн Толкинг и прочие музикални компоти, разбира се, и „патешкият танц“. И не на последно място – кинтите. Торбите с пари, които хвърчат за безумни тъпотии, които ще са поредният похабен ресурс и нищо повече. Панделки на столовете, пържола в паниците, изтощени младоженци и за финал 4 ютии, 3 микровълнови печки и 6 сервиза. Слава на Бога, не съм виждала на живо огърлицата от пари, само съм чувала за нея и елегантността, която тя излъчва.
Цялата тая истерия и то защо? Да легализирам връзката си? Не искам да бъда разбрана погрешно, напротив, уважавам поривите на хората да се врекат официално. Просто бракът не е моето нещо. Още по-малко сватбата.
Обаче имам право на брак. Имам свободата да се възползвам от него. Или да го отхвърля. Добре, че не съм гей…
Друго такова, чисто човешко право, е да имаш дете. Е, при нас не дойде по онзи начин: с пчеличките, щъркелите и друга фауна, затова решихме да осиновим. Оказва се обаче, че
не можем да осиновим и двамата, докато нямаме брак
Само аз или само той. Т.е ако някой от нас умре (знаете, случват се такива неща в живия живот) и в същото време той е осиновителят, детето отново попада в ръцете на държавата. Не при човека, с когото е живяло дотогава. Не че властите няма да съдействат, но и не знам със сигурност дали биха помогнали, разбира се. Едно е сигурно – цялата процедура отново. И не стига травмата от изоставането, която е преживяло това дете, а впоследствие и загубата на член на семейството, та и нова процедура за осиновяване с всичките й прекрасности, приемни домове, институции, социални работници, експертизи… Безумна тъпотия, безумна.
Но има решение. Ще се женим. Тук чукам на дърво и плюя в пазва, че не сме гей двойка.
И се чудя… Освен заради детето за чий ми е този брак? Ами ако нещо ужасно се случи с човека до мен? Аз нямам правото да се погрижа за тялото му. Нищо, че сме заедно 17 години, аз съм никой пред държавата. Няма да мога да сбъдна онова, най-неоспоримо желание, а именно какво да се случи с тялото ти след смъртта. Та аз
дори нямам право да го посещавам в болници
и да съм до него в такъв момент, защото не сме роднини по документи.
Но пък има решение. Ще оправим това. Ще има сватба, ама добре, че не сме гей двойка, щото тогава ще видим „в добро или лошо, здраве или болест…“ само през крив макарон.
Изобщо ще промени ли нещо бракът? Общо бъдеще. Общи притежания (движимо и недвижимо имущество). Съдебни претенции. Онаследяване. Аз него. Той мен. Детето нас. Бракът сякаш е грижа по-скоро, отколкото сплетени венци и романтично бла-бла. Не следва ли, че в този смисъл, право на брак да има всеки отговорен човек? Практически бракът не е момински кикот и було за 180 лв., а се оказва, че има своите позитиви, ако го погледнем рационално. Определя правила и зависимости, които в повечето случаи целят стабилност в членовете на семейството. Не следва ли държавата да не търси начини да усложнява това, а напротив, да облекчи сама себе си, позволявайки осиновявания и от еднополови двойки, позволявайки им брак?
И слава на Бога, че не сме гей двойка. Защото
усещането за лишаване от право е ужасно и разрушително,
особено за свободния духом.
Е, наистина, нашето няма да е точно сватба. По-скоро голяма свинщина с всички, които познаваме. Но имам и това право, да избера каква да е, как да протече и изобщо да я сбъдна по моите критерии. Ами ако го нямах?
Продължавам да мисля, че сватбуването е най-тъпото нещо, за което ще похарча куп пари. Но ми се налага да го направя. За да имаме дете и то да получи всичко, което ние двамата можем да му дадем. За да мога да посещавам мъжа си в болници. За да не мисля за всичко това, а просто да съм с човека, когото обичам. И да сме семейство. Аз, той, детето. Бихте ли ми отнели това право? Вероятно не. Тогава защо го отричаме за гей двойките?
Известна е като Козата Ани, но нито е коза, нито е Ани. Казва се Мила Бобадова, ветеринар и управител на клиниката «Добро хрумване». Тя е сред основните «виновници» жестокото отношение към животните да се впише като престъпление в закона, което й печели наградата «Човек на годината» на БХК и което според думите й е победа в името на децата и тяхното възпитание. За най-яката сватба на хилядолетието вероятно ще се говори години наред.
0 Коментара