Добрият дърводелец и дървото на живота

На 21 години бях в плен на всички житейски клишета. И бях нещастна.

Трябваше да съм с висше, трябваше да работя, трябваше да съм омъжена, трябваше да имам дете. Всички около мен имаха страшно праволинеен живот – добри семейства, отлични оценки, конкретни планове какви искат да станат, успешни лични връзки, примерно поведение. Аз бях дете на разведени родители, бях завършила средно образование като частна ученичка поради безброй неизвинени отсъствия, не бях пълен отличник и понеже не исках да уча японска филология – много трудно ми се струваше – нарочно се провалих на изпита по български език в университета. Нямах никаква представа каква искам да стана – всякаква работа ми се струваше интересна и точно като за мен.

Внезапно реших, че за да съм щастлива,

трябва да стана нормална според обществените разбирания –

записах се в университет, имах държавна работа, омъжих се. Сигурно щях да продължа смело напред по списъка с обществени очаквания за примерна домакиня, майка – героиня, съчетала личния и служебния живот, но… нямах дете. Не се получаваше.

А междувеременно животът измисляше все нови и нови сценарии – нови и нови работи, нови и нови хора, нови и нови държави, нови и нови трудности, нови и нови успехи и провали.

Веднъж някой ми каза, че добрият дърводелец следва кръговете на дървото и никога не ги прерязва. Реших, че това трябва да е и моята житейска философия.

Вгледах се в дървото на живота си и видях неговите кръгове. По линиите и на двата ми рода имаше трудности, свързани с деца. Починали, природени, заварени, осиновени. Вглеждането назад във времето ми помогна да разбера причинно-следствените връзки и да осъзная, че си имам свой път и свои уроци, които трябва да науча.

Дорето – бабата, която ме отгледа, защото майка ми беше студентка, беше осиновила дъщеря си, когато самата тя е била на 40 години и бях решила, когато стана на 40, независимо дали имам, или нямам свои деца, че ще осиновя. Това осъзнато решение ме успокои и ми отвори време и енергия да живея пълноценно и да постигам много повече от това, което си пишех на разните листчета.

Естествената необходимост на всяка жена да обича, да се грижи, да дава, да храни, компенсирах с много благотворителност. Обикалях домове за деца, ромски махали, бежански лагери, помагах с каквото можех, но и се учех на много. Благотворителността и доброволчеството са едно от най-ценните ми преживявания, защото чрез тях оставаш здраво стъпил на земята, смирен и с много житейски уроци. Начинът, по който хората преживяват страданието, често е лакмус за истинските им човешки качества – едни еволюират, други – деградират. Благодаря на Бога – видях и двете и това е безценно.

Снимка: Калина Арсова

Когато подадох молба за осиновяване и се впуснах в дебрите на това ново преживяване, внезапно осъзнах, че като общество ние имаме

ужасни и тежки предразсъдъци към децата

Хората очакват децата им да са точно определени, да правят точно определени неща, да ги слушат, да ги гледат на стари години, да се казват по точно определен начин, изобщо децата трябва да са от твоя плът и кръв, да правят всичко онова, което ти не си успял да направиш, те трябва да не те посрамят пред хората. Понеже обичам да се вглеждам в думите, осъзнах, че за децата от домовете се говори като за „извънбрачни“, „незаконни“, „храненичета“, „копелета“.

Стрясках се от срещите с хора, които бяха тръгнали да осиновяват, а задаваха въпроси като този:

„Ако има някакъв проблем с детето, след един месец може ли да го върнем?“ или пък „Ако майка му е била лека жена, то да не вземе и то да стане като нея?“.

Бях шокирана да осъзная, че има жени, които истински се срамуват, че нямат деца, че това ги кара да се чувстват непълноценни, че се страхуват да гледат чуждо дете, защото в населенето място, в което живеят, ще ги сочат с пръст. Обществото и неговите непрестанни очаквания към отделния човек могат да бъдат много унищожителни – срещнах жени с по 3 спонтанни аборта и n-броя неуспешни ин витро процедури, които отчаяно се бореха да запазят браковете си, като намерят начин да имат деца. Чудех се, ако бях мъж, щях ли да искам такива доказателства за любов.

Впечатлих се, че има много хора, които са склонни да използват децата си като универсална индулгенция за безчестие. Да излъжат, да откраднат, да заобиколят закона, защото е в името на детето и защото като е за него сякаш всяка низост придобива друг смисъл. Не можех да повярвам, че тези хора не осъзнават колко много рушат – не само чуждия свят, но най-вече своя.

Същевременно научих и много защо хората изоставят децата си – противно на всички общоприети разбирания, най-честите причини са бедност, страх и предразсъдъци. Има и тежки житейски ситуации – катастрофи, изнасилвания, болести.

Не всеки човек, изоставил детето си, е злодей

Понякога това е човек, който е много по-смел от нас. Защото е дръзнал да пробва късмета на детето си и ако е с ясното съзнание, че не може да му осигури бъдеще, да му даде друг шанс.

И всичко това при все, че по данни на Националната детска мрежа над 2 млн. души у нас са свързани с темата за осиновяването – това са биологични родители, осиновители, осиновени, разширените им семейства. Години наред тази тема тъне в тайни, измислен срам и страх.

Това е ясен знак затова как често предпочитаме фалша, който създава илюзията за обществена приемливост пред истината, която е единствената здрава основа за градеж.

Дадох си сметка, че корените на много проблеми в нашето общество се дължат точно на факта, че ние не осъзнаваме, че децата са ценност. Отделни самостойни личности. Със свой житейски път. Не наш клонинг, не наше копие, не наша собственост.

Да имаш дете означава да даваш любов, време, енергия. Да даваш, без да чакаш да вземаш. Да си му опора, не воденичен камък на шията. Трябва да си пълен с безусловна любов.

Създаването на качествено нова култура за това защо децата са ценност и личности би била основата на едно качествено ново общество, което ще постига много по-голямо благополучие.

Ние все още сме доста варварски настроени един към друг. Очакваме човеколюбие и предлагаме в замяна човекоядство. Готови сме да унищожим всеки, който не мисли като нас, който не е като нас, който прави нещо, което не бихме дръзнали.

А хората се сродяват с любов, а не с кръв

С хората, с които правим децата си, по правило нямаме кръвна връзка. Любовта е тази, която създава.

Запознах се с моето дете, когато то беше на 8 месеца и половина. Заживяхме у дома, когато беше на 10 месеца. Ще ви излъжа, ако ви кажа, че не ме беше страх. Страх ме беше от всичко  – от промяната, от неизвестното, от отговорността. Но винаги когато ме е страх, си казвам – добре, това, от което те е страх, е ясно. Дай да видим сега, ако беше пълна с любов, а не със страх, какво щеше да направиш. И така продължавам напред. Синът ми ще научи историята си, когато усетя, че е готов да я чуе. Ще бъде възпитан в уважение към биологичната си майка. И ще расте свободен от преразсъдъци. Моята работа е да му дам корени и криле. Да не му скърша неговите кръгове на живота и да му помогна сам да си ги открие. И възнамерявам да свърша това с много любов и търпение.

Днес съм на 42 години. В живота ми няма нито едно клише. Вече съм щастлива.

Авторката Деница Сачева e общественик с кариера в държавния, частния и неправителствения сектор, дългогодишен доброволец и майка на Виктор, когото осиновява на 10 месеца. В момента е заместник-министър на труда и социалните грижи.