Бог. Бог ли искаш? Бог ли ти трябва?
Нима от мен зависи?
Точно от теб. Искаш ли Бог?
Джулиан Барнс, „Сънят”
Имам толкова много да кажа и толкова искам да го кажа – а съм като онемяла. Как се говори за вярата? Как се пише за неописуемото? Признавам ви всичко това, защото единственият начин да проговоря отново, е да кажа истината.
А истината е, че моите отношения с Бога са трудни, объркани, драматични и сложни. Станаха такива в момента, в който започнах да го наричам Бог и да си задавам въпроси. Когато умът ми – този недоверчив диктатор, който обича да държи всичко под око – окупира сцената и реши да сложи ред, тежко въоръжен с книги, дипломи, знания (със съмнителна полезност) и дълъг списък с въпроси, на които настоява да получи изчерпателен, ясен и по възможност незабавен отговор.
Преди това беше лесно и просто – преди да се намеси умът, обикновено е така. Ако преди години ме бяхте попитали дали съм религиозна, щях да кажа „не”, защото за мен това означава „практикуващ вярващ” – който пости, ходи редовно на църква и спазва стриктно куп сложни битови указания с не съвсем изяснен за мен смисъл. И тъй като съм резервирана към тези практики, на въпроса и сега ще отговоря с „не”. Но ако ме бяхте попитали има ли Бог, спонтанно и категорично щях да кажа „да”. Изглежда, че винаги съм била дълбоко, но неосъзнато вярващ човек, каквито подозирам, че се раждат всички хора. За мен
Бог винаги е бил нещо абсолютно очевидно и ясно
– нещо, което просто живея – но никога не бях разсъждавала над него. А сега понякога ми се иска никога да не бях почвала.
Въпреки че детството ми мина през тоталитарните години, когато религията беше преследвана, вкъщи винаги празнувахме Коледа и Великден. Като дете дори не знаех, че това са религиозни празници – мислех, че са Празници на Живота, на които хората честват това, че ги има и са заедно. Най-много обичах Бъдни вечер – тогава мама месеше вкусна погача, подреждаше красиво масата, палеше свещи и изглеждаше блага и озарена. Не разбирах напълно защо правим всичко това, но детското ми въображение си имаше свое обяснение: вярвах, че това е много специална, вълшебна вечер, в която хората се събират заедно, притихват, държат се мило един с друг и мечтаят за бъдещето, което всяка година по това време се „занулява” и започва отначало. Смятах, че това, за което се помолиш на Бъдни вечер, ще се сбъдне – предполагах, че думата „бъдни” идва именно от „бъдеще” и „сбъдване”.
Не помня за какво съм се молила тогава, но помня усещането за светлина, трепет и тайнство. Първото ми усещане за Бог.
Като малка прекарвах всяко лято при баба и дядо. Баба ме водеше с нея навсякъде, включително на погребения, които ми бяха особено интересни. Веднъж със съседските деца намерихме една мъртва змия и аз реших, че е редно да я погребем – смятах, че всички живи твари трябва по един и същ начин да се изпращат в отвъдното. Бях запомнила в подробности какво се прави: отмъкнах от къщи една празна кутия за ковчег, шише от лимонада и няколко курабийки. Момчетата сковаха кръст от две дъски, изкопахме малка дупка, а аз положих вътре “ковчега”. Заровихме змията, аз украсих гроба с камъчета, а в шишето натопих няколко маргаритки, които оставих до кръста. Накрая лично я оплаках, както бях виждала, че правят жените на гробищата. Сигурно отстрани е било забележителна гледка как 6-годишно хлапе жално нарежда:
“На кого ме оставя-а-аш, потъна в земята черната-а-а”
– точно като бабите. За финал изядохме курабийките.
Змийското погребение завърши безславно – една съседка ни видя и неизвестно защо реши, че правим нещо много лошо и страшно. Подгони ни, разтури гроба и изхвърли змията в дола. След това докладва на баба, която също ме погна – беше убедена, че аз стоя в дъното на всичко, както си и беше. Аз пък бях убедена, че съм постъпила правилно, като съм се погрижила за душата на змията. Така и не разбрах защо възрастните реагираха така и станах подозрителна към църковните ритуали. Но някак интуитивно бях сигурна, че Бог е създал и змиите, и хората, и за него те са еднакво важни.
Тези слънчеви и идилични отношения с Бога продължиха до края на пубертета ми, когато съвсем сама и съвсем съзнателно поисках да мина през църковно кръщение и официално „узаконих връзката” ни. Не знам какво породи този импулс – тогава разумът рядко се месеше активно в решенията ми. Помня само, че по време на кръщаването ми щях да се пръсна от вълнение, чувствах се неописуемо щастлива и имах усещането, че правя нещо изключително важно и правилно. Въпреки крехката си възраст, вече бях открила, че освен добро, има и зло – и смятах, че кръщаването е най-категоричният начин, по който мога да заявя, че избирам доброто.
След това пораснах и между нас с Бог настъпи дълга тишина. Пометоха ме бурни житейски ветрове и през следващите десетина години бях твърде заета да си проправям път през сложния лабиринт от лични проблеми – да напусна родното гнездо, да стана самостоятелна, да си избера професия, приятели и жизнена концепция, да се дипломирам, да се реализирам професионално, да намеря себе си (губейки се постоянно), да се науча да се справям с неприятни битови подробности като сметки, данъци, пазаруване и домакинство, а междувременно да оцелея в няколко опустошителни любовни драми, младежки депресии и екзистенциални водовъртежи.
През всичките тези години Бог се „появяваше” изключително рядко, по време на особено остри кризи, когато внезапно се втурвах в най-близката църква и неудържимо се разплаквах. Плачех дълго и ненаситно, после също така внезапно се успокоявах и си тръгвах.
Сякаш нещо се отваряше и после се затваряше, преди да съм успяла да го разпозная, дефинирам и анализирам.
Намирах тези изблици за странни и абсолютно необясними, дори се срамувах от тях. Изглежда
отдавна вече бях вън от рая
– онази светла, невинна детска вяра беше започнала да избледнява. Всъщност не, не беше избледняла – просто се беше откъснала от мен и беше заживяла паралелно свой тих и невидим живот. И понеже не можеше да прескочи бариерата на ума ми, понякога внезапно се изливаше от очите ми.
От време на време смътно осъзнавах, че в душата ми дреме нещо, с което рано или късно ще се наложи да се срещна, досещах се и как се нарича то. Дори имах няколко инцидентни опита да разговарям за Бога с религиозни и богословски компетентни хора, но те само ме дообъркваха и напрягаха – държаха се нравоучително, почваха да цитират Библията и разговор не се получаваше. Знаех, че духовният ми живот е също толкова проблемен и все някога ще трябва и в него да сложа ред, но сега емоционалните ми катаклизми бяха по-спешни, а аз все още не забелязвах връзката между двете и не можех да сглобя парченцата от себе си в по-цялостна картина.
После бурите постепенно утихнаха, небето се проясни и един ден се събудих зряла, привидно улегнала, натрупала житейски опит, познания, дипломи, малко умора и много съмнения. Вече бях утвърден професионалист и самостоятелен човек, имах хубав дом, установен социален кръг и битови навици. Бях успяла криво-ляво да се справя с най-належащите си лични драми, така че да мога най-после да се порадвам на един по-спокоен живот. Но животът ми така и не стана спокоен. Въпреки че в голяма степен се вписвах в стандарта за „успешен човек”, ме измъчваше хронична тревога, която нито разбирах, нито можех да пропъдя. Досещах се обаче, че
тази тревога не беше „земна”
– тя нямаше нищо общо с терзанията ми дали се справям достатъчно добре с работата и защо все се влюбвам в неподходящи мъже. Повече приличаше на онези необясними сълзи в църквата.
Светът, който обитавах, неусетно се беше променил – беше станал технологично всемогъщ и самодоволен, отегчен, циничен, скептичен и свободен – свободен от всичко, дори от самия себе си.
Център на мирозданието вече не беше Бог, а човекът. Всичко беше възможно, всичко беше относително и нищо не беше сигурно.
Вече нямаше вечни истини, нямаше граници, нямаше време и история, нямаше страх и вина, нямаше смисъл. Този свят напомняше на постмодерна версия на Оруелов кошмар, но най-много ме плашеше това, че не бях никак сигурна дали и доколко аз самата не съм част от него.
Беше дошло време за големи въпроси и важни решения, без които не можех да продължа нататък. В духа на времето, в което живеех, се бях научила да се съмнявам във всичко, дори в самото съмнение – и вярвах, че това е постижение на здравия ми разум и свободния ми дух. Само че това правеше тревогата ми още по-непоносима. Същият този мой скептичен и недоверчив ум беше благодат, но и проклятие, защото издърпваше земята изпод краката ми и ме вкарваше в капана на някаква екзистенциална лудост. Не може всичко да е относително, не може всичко да зависи от моя личен каприз – трябва да има някакви опори, някакви „слонове“, върху които е стъпил светът, някаква вечна истина. Трябва да има някаква крайна „стена“, в която умът ми да се опре и съмнението да утихне.
Някакви отговори, по-големи от мен и от моите дребни въпроси
Имаше отговори, разбира се. Просто разумът ми – този досаден всезнайко – правеше пътя до тях безкрайно дълъг, тежък и усложнен. Някъде там, на ръба на бездната, ме чакаше Бог, когото душата ми помнеше и разпознаваше. Но онази моя чиста и безусловна вяра в тайнството беше завинаги загубена. Това, че Бог го има, за мен беше единствената очевидност. До всичко останало трябваше тепърва да достигна – по трудния начин.
И заваляха въпроси, въпроси, въпроси – глупави, наивни, нелепи, несръчни, тревожни, всякакви. Защо Бог има толкова много версии? Как човек разпознава своята? Защо точно Християнство? Защо Православие? Учи ли се вярата, или човек се ражда с нея? Защо храмовете са толкова помпозни, след като за Христос дори камъкът е можел да бъде олтар? Защо църквата постоянно ме плаши с ада, след като си имам съвест, която е по-строга и от най-гневния Бог? Ако Бог не иска да се съмнявам и да питам, защо ми е дал ум и свободна воля? И защо повечето религиозни не се съмняват и не питат, въпреки че имат ум и свободна воля – блажени ли са или лениви? Как се съчетават вяра и разум – вярата приспива ли разума, или го надгражда? Ако злото е от дявола, защо Бог го позволява? Защо в Библията няма хумор? Ако Ева не беше послушала змията, как щяхме да различаваме добро от зло? Щяхме ли да сме по-добри, ако не знаехме за злото? Защо атеистите постоянно враждуват с Бога, щом не вярват в него – как се враждува с нещо, което го няма? Защо не познавам нито един състрадателен свещеник?
Защо ми е толкова самотно сред християните?
Защо толкова много плача, когато те търся, Господи? И как ще живея отсега нататък с всичките тези въпроси? Защо ми отне блаженството – ти ли ме изгони от рая, или аз сама скочих в бездната на съмнението? Защо просто не ми докажеш, че те няма – без теб ще е безсмислено и пусто, но ще живея далеч по-лесно!
Иска ми се да можех да предложа някакъв щастлив финал, да кажа нещо бодро и успокояващо – например как накрая съм си отговорила на всички въпроси, намерила съм пътя към Бога и съм заживяла мирно и щастливо, ходейки всяка неделя на църква. Но не мога да го кажа, защото не е вярно. Нямам отговори, имам само нови въпроси. Тези въпроси ме промениха – отнеха ми невинността и малкото останало безгрижие, направиха ме още по-неспокойна. Уча се да живея с тревогата си, с противоречията си, с дребните мании на ума ми всичко да контролира, с отказа му да се смири и наивната му убеденост, че щом (си мисли, че) разбира нещо, вече го владее. Уча се да понасям себе си, да се преодолявам, да чувам и казвам истината.
Уча се да сричам вярата си – по трудния начин, защото вече не помня лесния.
Единственото, което знам със сигурност, е, че каквито и сложни маршрути да предприема умът ми между небето и земята, колкото и надълбоко и надалеч да успее да се провре, накрая винаги ще стига до „ръба на бездната”, където ме чака Бог. Знам, че има вечна истина, в която аз вечно ще се съмнявам и вечно ще преоткривам. Знам, че съществува тайнство, за което никога няма да намеря човешки думи. И знам, че там, където думите изчезват, се появяват сълзите.
0 Коментара