Дреме ми на престилката!

Обикновената кукувица (сuculus canorus) не свива гнездо, използва чужди. Снася бързо, после си тръгва. Американската не правела така.

Била си нормално пиле с нормално пилешко житие и жилище, американска… излюпена, за да сбъдва мечтите си.

Аз съм балканска cuculus canorus. Тя е същата като европейската, например, но по-шумна, по-компетентна, по-талантлива, по-чергар и по-опитна.

Би могла да е световна шампионка по колоездене, без някога да е притежавала колело. Би могла да е призната химичка, без някога да е имала колбичка дори. Би могла всичко без нищо, на въображение, по тия ширини това са нормални неща, всички сме класни дипломати и елитни футболисти. Едно гнездо ли ще я спре, гнезда валяло…

Аз съм готвач, така се усещам, дори сладкар, ако задълбая, без някога да съм имала своя кухня. Когато се успокоявам по този въпрос, си казвам, че най-важно е

в душата ти да ври нещо вкусно, не друго.

Когато не се успокоявам, ами… пак ври нещо, но по-неспокойно.

Да, обитавала съм различни стаи с подобно предназначение къде ли не, бяха какви ли не, правени от кого ли не, не бяха лоши и сега не са, просто не и мои. Там се научих

най-вече на толерантност и търпимост, и на това:

Една кухня е твоя тогава, когато си хванал точилката, тряснал си с нея в пода на помещението и си казал : „Tук!!! ще направим малко езерце с фонтан и водни лилии, около него някъде ще включим микровълновата!“ и дори се е намерило кой да ти угоди. Кухнята, дами и господа, не е самотно начинание, домашната кухня е необходим и неизбежен цирк с ежевечерни представления, съставящи самия живот.

Тогава. Това е.

Скандално, но факт – нямам своя кухня.

Представете си пъзел, имам голяма част от елементите, но не всички. Тези, които имам, нося навсякъде с мен. Подобно на всеки луд, обожавам транзистора си (Коко с транзистора е бургаско лудо момче от миналото, което навсякъде ходело с транзистор, моето е миксер). Помещение, което да наричам „сърцето на дома“ и бурно да проветрявам след пържене на калмари – нямам. Голямо, за да се побирам вътре, аз и хилядите чинийки. Достатъчно, просто да е по-голямо от асансьорна кабинка, оборудвана с мивка и малко по-малко от НДК. Добре осветено, с топла и течаща вода, с дърво в интериора, много бяло, с много зелено стъкло при декорацията, с дребни плочки по стените, като на метростанция, в което да монтирам изключителната си фурна с постарена врата и месингови дръжки, истински месинг!

Ще е прекрасна кухня. Когато топя масло за баница там, то ще ухае по-добре от всяко друго, стопено във всяка друга кухня! Ще се пързаля в тигана и заедно с характерния звук ще се чува и свистене от пиратки, а край главата ми ще се извива хоро от звездички и еднорози поради облекчението, което ще изпитвам.

Защото никой, повтарям – никой, не прави баница така, както съм правила аз. После ще ви кажа какво имам предвид.

Имам предвид, че опитът на балканската кукувица я е научил, че

по-добре да има баница, отколкото да няма.

Каквото и да ти коства. Оправданията, че нямало време и нямало условия, ами не са мои (Хора, които смятат, че мястото, от което идва вечерята, не заслужава много внимание, също не разбирам, ако някой пита.)

Разпъваш корите на коляно, под едната мишница държиш купата с плънката, под другата бутилката с олио, на другия крак слагаш тавата, после местиш купата с плънката под брадичката, мяташ една кора в тавата, правиш го бързо, загубиш ли равновесие – разлял си олиото, а няма как да хванеш парцал, зает си с баница, когато е готова, излизаш от кухнята с тавата в ръка, правиш кръгом, протягаш другата ръка, отваряш вратата на печката, наклон, мяташ. Ако си точен – печеш, ако не си – ще се научиш. Нали. Мисля, че се разбрахме, никой не прави баница като мен. Мой конкурент в това би могъл да е само г-н Енчо Керязов – световноизвестен акробат.

Там, където има баница, дори баклавата няма да е проблем, виждам още кошници, където ще държа лука, картофите, тиквите, репите, не че някога съм купувала ряпа, но ако имам кошница… Там на един рафт ще наредя колекцията си от керамични жаби за щастие, „Анн от Зелените покриви“, готварската книга от 1938-ма, Робърт Бърнс (е, не самият него), оригиналното издание на Пипи, съдраното издание на Лукчо, все неща без които моята кухня не би била възможна. Там ще е бурканът за лимонада, бурканът за бисквити и официалният ми буркан за най-луксозни бонбони. Те също са налични вече. И ще варя кафе, толкова много кафе, че да бъда забранена от министерството на кафеените ресурси на Бразилия.

Опитвам да пресъздам мащаб.

Всяка сутрин ще слагам кафеварката върху текстилна салфетка, червена на бели точици. Купила съм я от голяма разпродажба в голям западноевропейски град,

след неравна борба с поне двеста обикновени европейски кукувици, заедно със сребърен пръстен за салфетки, украсен с чайник. Човек трябва да е подготвен, ами,

ако, се появи възможност за кухня!?

Американската би се смутила, ще чака „черен петък“ най-вероятно, балканската просто ще измъкне дузина кашони с багаж и няма да позволи тая планета да се върти без официален буркан за луксозни бонбони. По-семплите ги ядем от пакетите направо.

Обичам храната, тенджерите, фактът, че съм кухненска птица – кацането пред множество фурни неминуемо трупа безценен опит.

Призори, може би час преди изгрева, съм боса и рошава, коленичила пред мивката в кухнята на г-н Гуидо, от своя страна ситуирана в старинна къща, в Катания, на павирана уличка зад рибния пазар. Напъхала съм глава в шкафа и опитвам да видя как е монтиран тоя брезов плот. Бреза е, всички модели ги знам. Докато стане време за пазар, кафе, кроасани, каноли и щастие, ще съм проучила всичко, ще знам какво да купим, за да приготвя грандиозна вечеря в чужда кухня, при все, че пътувах само с ръчен багаж. Гуидо е оставил чудесен зехтин. После ще си тръгна.

Ще ида в друга кухня, в тази на майка ми, например (откача като разместя всички съдове), навсякъде, където ми видят очите.

Стига да мога да готвя, бих го правила дори на улицата.

Истории колкото искаш, защото моята кухня съм аз, напомнете да ви разкажа как когато бях на девет, със сестра ми опитахме да изпечем розови целувки. Никога повече не опитах касис заради тази работа. Успях да направя нетоксично руло „Стефани“ на седем,  разпознавам всички видове оцет, нямам страх от риби, раци, паяци, карантия, мога да направя тирамису, мога и торта, не обичам твърде модерната храна, обичам очите на хората, когато сервирам, нямам претенции, имам любов към зеленото стъкло. Изпадам в див възторг при вида на хубав пазар – рибен, зеленчуков, няма значение.

Има значение само да съм там. Ако се налага, ще сготвя и анаконда. Това е и състояния на духа, балканско, не изисква специално помещение с твой портрет на вратата, познато в научните среди  като състоянието: „Дреме ми на престилката!“.