Душата ми, безсмъртната…

Кои сме ние и защо сме тук? Кому это вьIгодно, както казват руснаците?

Какъв е смисълът да се раждаме, да пълним мозъците си с тонове полезна и безполезна информация (с цялата относителност на тези понятия), да се размножаваме, да се убиваме един друг, да трупаме камари вещи, да се радваме и страдаме, да се борим със стотици болести, да творим, да измисляме и създаваме все нови и нови технологии и средства за страдания и развлечения и тъъъъъъъй нататък? Огромни усилия на всеки индивид, в рамките на безумно кратък отрязък от вселенското време… На много милиарди човешки същества, населявали планената от Сътворението насам или, ако сме привърженици на Дарвиновата теория – откакто хомо сапиенс е започнал да проявява признаци на разум и да използва оръдия на труда.

Няма начин, трябва да има някакъв скрит, по-висш смисъл, безумно би било да няма. Трябва да има някакъв главен архитект, някакъв друг, неизвестен нам вселенски ред, порядък, който, уви, не ни се обяснява напълно от нито една от познатите ни монотеистични, а и политеистични религии.

Аз имам своето обяснение, в което, без да съм чела глобално социологическо проучване по въпроса, сигурна съм, че поне половината настоящи обитатели на планетата дълбоко в себе си вярват – безсмъртието на душата и прераждането.

Иначе какво разхищение на души, а?

Какво безсмислено разхищение и на енергия, която, както знаем от уроците по физика, не се губи, а само преминава от една форма в друга.

Разбира се, като всеки прагматик обичам да чета литература по въпроса за прераждането и да изисквам доказателства. Тя, литературата по въпроса, е неизбродна, но често доказателствата човек може да открие и сам за себе си. Защо сънуваме неща, които не можем да обясним с днешното си битие? Защо нещо или някой неудържимо ни привлича, без разумна причина? Има ли хора, които току-що срещате, но чувствате, че ги познавате отдавна? Случвало ли ви се е да попаднете на място, където никога не сте били, но ви се струва ужасно познато? Deja vu. Чувството за вече преживяно. А дали то е спомен от минал живот или интуитивно надникване в бъдещето?

Слушате ли внимателно “безсмислените фантазии” на 3-4-5-годишните си деца? Сладките истории с начало „Аз като бях голям…“.

“Мамо, когато ти беше малка, аз те водех на училище… Аз се родих първа, после ти и тати… Брат ми се загуби в гората, аз много плаках.” (Цитираната 3-годишна Деница няма брат).

Ето какво пише по темата Торвалд Детлефсен в книгата “Съдбата като шанс”:

„Броят на хората, и най-вече на децата, които сами си спомнят откъслечни неща от предишни инкарнации, е значително по-голям, отколкото се предполага. Но в нашата култура на такива спомени често не се обръща внимание, те или се изтласкват, или се премълчават, защото биват смятани за застрашителни признаци на душевно заболяване. Почти същото се случва и с децата. Специално до шестата си година те често имат доста добър достъп до миналото. Родителите им обаче поради страх и неразбиране обикновено им забраняват да разказват такива неща, което пък, от своя страна, води до изтласкване на целия комплекс. Горе-долу на шестата година тези впечатления от миналото при децата изчезват от само себе си.“

Във филма на Discovery Channel “Past Lives – Stories of Reincarnation”, заедно с многото случаи за спомени на деца, съобщаващи конкретни и по-късно проверени факти от минали свои животи, се цитира статистика на организация в САЩ, която за 40 г. е документирала над 2700 случая от цял свят. Интересен факт е, че подобни

спомени се откриват при деца от всякаква вяра и раса.

Няма нужда да изреждам сензационни доказателства, че душите ни са безсмъртни и се прераждат многократно, вероятно с цел научаване на нови и нови уроци всеки път (стремеж към съвършенство, може би?) – и стотиците книги, и стотиците форуми в интернет са пълни с тях. Пълни са и с разкази на хора, завърнали се от прага на смъртта, когато душата им е напуснала за малко тялото и аха-аха да поеме по осветения бял тунел.

Любопитството на всеки дали е бил цар или свинар преди 1000 години може да бъде задоволено, ако му стиска да се подложи на регресивна хипноза и, разбира се, намери читав терапевт за целта.

Лично за мен убедително доказателство, че спомените ни за предишни животи са нейде скрити в труднодостъпните дълбини на съзнанието ни, намерих в книгите на Брайън Уейс – доктор по медицина с диплома от Йейл. Във “Вестители от отвъдното” и “Лечители през времето” терапевтът описва как е победил собствения си консерватизъм и скептицизма си по отношение на прераждането. Докато лекувал пациенти с различни проблеми, чиито корени се оказали не скрити в детството, а далеч назад във времето, в предишните прераждания.

Друг е въпросът дали наистина само

от голо любопитство си заслужава човек да се подлага на регресивна хипноза

(която е безопасна – митове и легенди са, че в това състояние някой може да ви внушава мисли и да програмира съзнанието ви да правите неща, които не искате). Или трябва да търсим подобно лечение, само ако наистина имаме проблем, чиито корени не можем да открием?

Изкушавам се да цитирам нещичко от д-р Брайън Уейс: “Нищо в моя произход и обкръжение не бе ме подготвило за това. Бях абсолютно удивен, когато се сблъсках с тези явления. Аз нямам научно обяснение на случилото се. Твърде голяма част от човешкото съзнание е извън нашата способност за разбиране. Може би под хипноза Кетрин (първата пациентка на д-р Уейс, която си спомня случки от предишни животи, б.а.) бе в състояние да се фокусира върху част от своето подсъзнание, където се съхраняват реални спомени от минал живот, или пък бе попаднала в течението на това, което психоаналитикът Карл Юнг бе определил като колективно несъзнавано — енергетичният източник, който ни заобикаля и съдържа спомените на цялата човешка раса. Отговорите на тези въпроси започват да се търсят от учените. Обществото може само да спечели от изследването на мистерията на съзнанието, на душата, на живота след смъртта и на влиянието на опита от минали животи вър¬ху сегашното ни поведение.”

Да приемем, че душите ни са безсмъртни, че живеем за N-ти път и ни предстои да се раждаме още и още, и още (Буда го е правил стотици пъти). Дали обаче, осъзнавайки своята вечност ще променим своите ценности и поведението си? Дали ще търсим съвършенството? Или ще продължаваме да се занимаваме с незначителни и безсмислени неща с оправданието, че имаме цяла вечност пред себе си?

Щом сме безсмъртни, то вечността е в нас. Всеки един живот е важна стъпка към следващия, а от нас зависи как ще го живеем, нали?