Когато бях малка, майка ми пееше две песни. Едната беше за пирати „стари канибали”. Плашеше ме много – не само заради текста, а и защото тя си преправяше гласа на места. И въпреки това често я карах да пее. Там пиратите играят на табла, а единият от тях – завалията Мемиш Морена, си го отнесе от един друг, защото „щипеше” заровете, въпреки предупреждението, което гласеше: „Мемиш Морена, не ми хвърляй дюш! Че таз капия нем’ ти я дам! Не ми прилагай разни ингилъци, че твоя късмет целия го знам!”
Вече съм голяма, а табла започнах да играя едва наскоро. Но в главата ми през всичките години живот постоянно звучи хвърляне на зарове, най-вероятно точно заради Мемиш Морена, дето е опитал да изклинчи с „разни ингилъци”. Винаги съм си мислила, че в живота е така – в същия момент, в който тръгнеш да правиш нещо, се чува как зарове се удрят върху дървена плоскост. Да видим какво ще стане! Но каквото и да стане, дори да спечелим един рунд още в началото с няколко поредни големи чифта, ние пак няма да сме доволни, защото, както е прозрял Шатобриан в някакъв момент – човек не живее един и същи живот през цялото време, живее много различни животи и това е причината за неговото нещастие.
А не можеш да хвърляш големи чифтове навсякъде, по всяко време.
Преди месец и нещо за пръв път от бая време се почувствах доста щастлива, макар че обективно погледнато – нищо не ми беше наред. Но нещо, уж малко, ме накара да изгълтам всички пеперуди на света. И както така душата ми плахо започваше да подпява Одата на радостта, реших, че точно в този миг и точно в този такт, аз трябва да отида до тоалетната на един турски ресторант. Започнах да слизам по стълбите и „ХРАС!” – в къщата на Облонски всичко се обърка. Нали го знаете това? Най-известното второ изречение в историята на литературата. Идва след най-известното първо такова. Фактът, че си строших едно количество костички в ходилото, без дори да съм го извила по някакъв начин, определено може да се счита за лош късмет. Това, разбира се, ако премълча факта, че едно известно време май съм ходила по белия свят с пукнати костички. Или по-образно казано – именно тези костички са били пушката, дето виси на стената и би било изключително глупаво от страна на Великия режисьор тя не произведе изстрел в някакъв миг. Причината да не им обърна внимание е, че по принцип въпросният крак ме боли постоянно, а и това, че (може би заради поради същата причина) издържам на болка в по-голяма степен от другите хора. Ок. Признавам, че преди да гръмне пушката, разбрах, че нещата не са добре. Но продължих да се опитвам да ощипя заровете, за да се измъкна. Не успях, кракът ми изхрущя и се счупи.
Пушката гръмна. Този звук не може да се сбърка.
Въпреки това, упорствах няколко часа, ходейки с този същия строшен крак, преди да реша, че май е нужно да отида в болницата. За късмет, оказа се, че нищо не е разместено, въпреки моя инат и несъобразителност. И в крайна сметка – само счупен крак, какво толкова! Тук обаче идва същинската част от драмата – този крак, поради неведоми пътища на късмет от кофти тип, с които няма да ви занимавам, е може би най-лошият вариант за нещо строшено в моето тяло. Страхът, който ме преследва от години – от осакатяване точно заради десния ми долен крайник, продоби доста сериозни очертания с едно-единствено „ХРАС!”
Много е особен онзи момент, в който осъзнаваш, че един-единствен звук може да съдържа в себе си цял роман, или поне разказ, с всичките му нюанси, щастливи и гадни развръзки и всичко, което му е нужно. Затръшване на една врата, изстрел, вик от оргазъм, та дори и счупена чаша – оценявайки съдбовната важност на звука, можеш да получиш едно известно количество отговори на известно количество въпроси, простиращи се по скалата от „глупави” до „вечни”.
И така, докато оплаквах собствената си съдба и лошия си късмет, затворена вкъщи, пропускайки единствените си от много месеци насам планове за нещо приятно, но по-важното – нямайки възможност да си върша работата пълноценно, имах известно време хем да помисля, хем да изживея кулминацията на още няколко истории и по-точно – глави от голямата история, посредством звуци, отекнали във Вечността.
Това беше звукът от падналите ми патерици, докато се опитвах да се залюлея и да кача твърде високото (както се оказа) стъпало на банята. Звукът от едно изхлипване на майка ми, което се чу зад затворената врата на спалнята ми, след като ми се беше разкрещяла със страх в очите: „Естествено, че ще проходиш пак, хората с толкова по-сериозни счупвания прохождат! Имаш късмет!”, което пък дойде след един от много малкото случаи, в които съм си позволявала драматизъм пред нея, с ненадейно и по детски зададен въпрос, в полусън:
„Мамо, нали ще мога да ходя отново?”
Звукът от струпването на едни кашони и торби – жалки останки от мястото, където завинаги във въздуха ще се движат кървави прашинки от сърцето ми. Звукът от някой, който лежи до мен и се смее насън, а аз също се смея съвсем тихичко, за да не го събудя.
И въобще – определено имах време да премеря тази част от живота си в чаени лъжички, пълни със звуци (ако трябва да парафразирам Т.С. Елиът )
Когато в моята версия на къщата на Облонски всичко се обърка, аз разбрах, че съм Мемиш Морена. Опитах се да „ощипя” заровете и затова гръмна пушката, не просто защото е била на стената още от първото действие. Разбрах и друго – звукът от заровете никога не спира. Той е нещо като постоянното жужене на живеенето, него не мога да го събера в лъжичката.
Когато преди няколко дни тръгвах към болницата, за да ми махнат гипса, в който крака ми беше прикован един месец, една приятелка ми се обади по телефона, за да ми пожелае късмет. Късмет с какво? Каквото се е случило, вече се е случило. Каквото се е случило, вече е било предшествано от друга случка, водеща към него. Въобще всичко, което става в живота ни, дори да изглежда невероятно или магическо, всъщност е обикновена случка, предшествана от друга, само дето носи маска на нещо изключително.
Отнякъде се чува хвърляне на зарове.
Добре де, ако не вярваме в добрия късмет, няма как да бъдем късметлии, нали? А пък ако не вярваме в лошия късмет… какво? Ще си спестим това евентуално да си намокрим яката, докато се опитваме да се изплюем през рамо? Винаги,
постоянно една Анушка купува едно олио
и не само го купува, ами го и разлива. И все пак – много по-вероятно е главата ти да не се търкулне, отсечена от трамвая до Патриаршите езера. Нали? Но ако това се случи, не е въпрос на късмет, а на оглеждане, преценка и стъпки. До каква степен можеш да предотвратиш нещо да се случи, ако просто следиш внимателно играта?
Не. Понякога да си перфектен играч не е достатъчно. Важни са заровете.
Преди да затракам с патериците по заледения паваж към колата, която ще ме откара до болницата, хвърлям, този път собственоръчно, онези два червени зара, дето някой ми ги беше носил от града на червените зарове. Дюшеш. Напомням си, че това не е идеален вариант в абсолютно всички случаи. Зависи играта в какъв момент се намира и докъде точно ти си стигнал в нея.
Звукът от рязането на гипса. Звукът от третото ми прохождане в този живот – кракът ми, който стъпва по пода без патериците, въпреки че го чувствам като разтопен кашкавал и въпреки болката.
– И какво? Как ти идва това, затворена вкъщи? Като те знам каква си, сто процента издивяваш! – отново въпрос от приятел.
– Споко. Дюшеш ми дойде. Май започнах да колекционирам чаени лъжички.
Мемиш Морена, не ми хвърляй дюш! Че таз капия нем’ ти я дам! Не ми прилагай разни ингилъци, че твоя късмет целия го знам!
0 Коментара