„Всеки гледа по един сериал – пише М. Г. във фейсбук. – Моят поне е български.” Това би следвало да съдържа ирония към Д., която дългогодишното майчинство е вкарало в целевата аудитория на турския „Забраненият плод” (и на сутрешните токшоута). Трети се фука с по-интелектуален избор – „Игра на тронове” по епичната сага на Дж. Р. Р. Мартин „Песен за огън и лед”.
Сезонът на сериалите не е сега, каквото и да ни внушават медиите. Сезонът на сериалите е вечен. Историята на сериала е по-стара от историята на телевизора.
Отде идва пикът на медийния интерес? От съживяването на родното производство, много ясно. Опиянени сме от идеята, че след десетилетия сериалова емиграция сме съвременници на новите „На всеки километър”, „Капитан Петко Войвода” и „Семейство Калинкови”. Е, днес те се казват „На всеки мол”, „Капитан Мутра” и „Семейство овехтели комици”, но к’во да правиш, времената се менят.
.jpg)
Зрителският глад преживява върхове и спадове в зависимост от програмацията и броя тв канали в наличност, но е винаги налице. Не ми се ще да позирам с реплики като „изхвърлих телевизора си в контейнера за смет”, но вече трийсетина години си блъскам главата –
защо е толкова важно да се гледат сериали?
Животът ми без сериали започна с лъжа. Всички деца в квартала разиграваха в междублоковите пространства сцени от „Седморката на Блейк”. А аз имах огромен проблем… не го следях. Някак си не успявах да се омагьосам от това повтарящо се действие – всеки ден по едно и също време да засядам пред телевизора. Разбира се, гледах – по соца всички гледахме телевизия, това беше нормата – включително кратки откъси от космическия самоучител по английски на Би Би Си (защото „Седморката на Блейк” е филм за чуждоезиково обучение – не знаехте, а?), но да го следя целенасочено и ежедневно – забрави.
Това можеше да попречи на детската ми социализация – но за щастие, не се случи. С колекцията си от библиотека „Галактика” и с повечко фантазия нямах проблем да съчиня допълнителни епизоди с участието на Блейк, Джена и Орак. Така че аз лъжех, че съм гледала сериите, и съчинявах неуморно, а на съседчетата им беше все едно по чий сценарий ще играят.
Вторият неизгледан сериал в живота ми беше „Робинята Изаура”. Никога улиците не са били толкова пусти, както в часа на Изаура и Леонсио. Един ден ми писна от самотни занимания и реших да ида на кино. Груба грешка – бях единственият кандидат-зрител и отмениха прожекцията. Всички други бяха запленени от приключенията на бразилската робиня.
Пропуснах и „На всеки километър”. Той обогати общата ми култура десетилетия по-късно, когато наваксах с епизод-два на площад „Батенберг”.
Тук се налага да отворя една скоба. Не съм някакъв аудиовизуален инвалид. Обратното, абсолютно запленена съм от движещите картинки и се случва да гледам по 200 филма годишно. Но филмът е двучасово затваряне в една огромна, друга реалност – просторна и тъмна като киносалон, споделяна със стотина непознати. Така и не заобичах гледането на филми в домашни условия.
Сериалът е битова рутина. Фон на семейната вечеря. Диван с шарена дамаска пред телевизора.
Единствения си сериал (почти) изгледах в зората на демокрацията, в зората на тийнейджърството си. Беше люта Луканова зима, роди се първата ми племенница. Родителите ми заминаха да окажат помощ на младата майка в друг град, да се порадват на внуче. Аз – вкъщи с престарялата си баба, която си лягаше рано. Вечер загасях абсолютно всички лампи, преди да се курдисам пред „Туин пийкс”. Това бе първият сериал от ново поколение – високобюджетен, високопрофесионален, с добре подбрани актьори и истинска драматургична плънка, а не „Докато свят светува”. Само че по-късно изгледах всички филми на Дейвид Линч – и се оказа, че повечето от тях страдат от същото, заради което със зор избутах „Туин пийкс” до финала. Прекалено необузданото въображение на режисьора се загуби в гънките на собствените си червени завеси. Така че към края сюжетът никакъв го нямаше – и психарията за Лора Палмър се върна в изходната позиция на сериалското русло – история без начало и край, просто „да минава времето”.
През 90-те нямах телевизор. Нямаха и повечето ми приятели. И да имахме, в часовете за сериалова медитация нямаше да ни намерите пред тях – бяхме навън, консумирахме нощните удоволствия на младостта си. Кои ли сериали пропуснах тогава?
После удари часът на кабелната – и тв каналите с малки номера се видяха оплетени в конкуренцията на „Сексът и градът”, „Приятели”, „Али Макбийл” и „От местопрестъплението”. Един по един се женехме, раждахме деца и оставахме вкъщи вечер – така че един по един купувахме плоски телевизори и се предавахме в техен плен.
И аз имам дете и плосък екран. Но сериали пак не гледам. Пък и нямам диван.
Тези дни ме помолиха да съчиня текст за сериаловия бум – така че въоръжена с YouTube и Vbox7, набързо се запознах с предлаганото на сергията. Видях, че любимецът ми Скорсезе е режисирал пилотния епизод на Boardwalk Empire. Сериалите вече не са това, което са – и пред днешните серийни суперпродукции, онази на Дейвид Линч е като бедна братовчедка. Разбира се, българските продължават да куцат с единия крак – „Стъклен дом” например е сниман почти изцяло в интериор.
Публиката обаче не се е променила. Да, днес тя е по-сита, по-капризна и по-добре въоръжена с дистанционно, но нуждата й от „следващ епизод”, който да послужи за фототапет и саундтрак на 436-а серия от ежедневието й, остава същата.
0 Коментара