„Щастието е смисълът на живота“ – написах и после замлъкнах, отворих и затворих Facebook, легнах си с желание сънят да ме върне към самата мен, да ми припомни щастливите мигове в живота ми…
Първия път, когато загубих посока в живота, бях на двадесет. С една приятелка държахме малко ресторантче и животът ни се превърна в безкраен низ от развлечения. На работа се развличахме от снощния купон, любовната драма или поредното приключение. Бяхме луди-млади и имахме усещането, че държим живота в ръцете си. Прекрачвахме граници, въобразявахме си, че всичко ни е позволено и зависи единствено и само от нас, докато един ден просто въздушната ни кула рухна. Бизнесът, приятелството и любовта. Всичко се изпари, все едно никога не го е имало. Почувствах се опустошена, затворих се вкъщи и започнах да чета като луда. Имах нужда да обменя софтуера, да открия пробойната в системата, да поправя дефекта.
В съвременната култура сме обсебени от хедонизма. Развлечения, които искат да скрият Смисъла и да ни отдалечат от него, да ни попречат да мислим надълбоко и да останем насаме със себе си, да се посветим изцяло и без остатък на нещо в живота си. И добре, че беше „Ако“ на Киплинг, за да открия отново пътя си: „Ако запълниш хищната Минута с шейсет секунди спринт, поне веднъж; Светът е твой! Молбата ми е чута! И главно, сине мой – ще бъдеш Мъж!“
Митологемата за прераждането се оказа истина. Вдишвах с пълни гърди смисъла, който сама откривах в залата по Айкидо, книгите за Дзен и човешките отношения. Любовта този път имаше вкус на добре узрял плод, а приятелството придоби метафизичен смисъл. Не мина много време и аз се качих на самолета за Чикаго, за да стана учидеши. Дните ми си изпълниха с медитация, усилени тренировки и нови познанства.
За момент намерих покой в себе си и дори се чувствах на крачка от райска прегръдка с целостта на Вселената. Но нещо съществено липсваше. Дзен дава форма и метод, учи ни как, но ние сами трябва да открием отговора на въпроса какво. Някои плетат кошници, други правят суши, а аз започнах да драскам нещо в една тетрадка, което тепърва щеше да се изпълни със съдържание. Кацнах в София с момчешка прическа и наранено самолюбие. Щастието отново ми се беше изплъзнало.
Гледам снимките си – първо като дете, после завършвам училище, тук съм на върха на планината, а там стоя на брега на морето. Запечатано щастие, което никой не може да ми отнеме. И чувам гласа на Робърт Пърсинг, който ми се присмива: „Самолюбивият катерач не приема „тук“, не му харесва, иска да бъде нагоре по пътеката, но когато стигне там, точно толкова не ще му хареса, защото тогава „там“, ще е станало „тук“. Онова, което търси, което иска, е навсякъде около него, но той не го приема, именно защото е навсякъде около него.“
Любовта ми отново прие горчив привкус. Нуждаех се от свобода и отрицание, за да се роди писачът в мен. Обикнах самотата, прекарвах дълги часове с приятелите си и отново тръгнах на път. Но някъде там, на кръстопът между Гърция и Словения, усетих неистов копнеж да имам семейство. И само няколко месеца по-късно разбрах, че съм бременна. Едва ли има по-щастливи минути за една жена от тези, след като е преживяла сътворението на Чудото. Раждането разкъса егото ми, преобърна ежедневието ми, въплъти смисъл в живота ми. За първи път се чувствах напълно отдадена на нещо извън самата себе си. Но Чудото бързо беше изместено от недоспиване, загуба на лично пространство, робия на ежедневието. Любовта се оказа трудна, но дълготърпелива. Загуби романтичната си мантия и надяна скъсана дрипа на просяк, който брои минутките за себе си.
И отново намерих път в книгите. „Вторници с Мори“ бе като разговор със стар приятел: „Трябва да откриеш това, което е добро, истинско и красиво в живота ти такъв, какъвто е сега.“
Мога да се видя отстрани – пиша, за да обясня собственото си невежество, полутворец, полузанаятчия. Катерач, който полага усилие да види Щастието и да го покаже на другите. Опитва се да следва пътеката към него, а после го изгубва. А може би Гьоте е прав и просто трябва да съединим края с началото, за да се получи някакъв смисъл. Понякога са достатъчни само чаша кафе или разходка в квартала, за да си върнеш удивлението от света. И ако не успееш, погледни децата. Те практикуват Дзен всеки ден.
0 Коментара