Уили е на година и половина. Чаровен, тъмнорус и чувствителен. Усеща, когато някой не го харесва, и не се натрапва.
Ако подхвърлената храна не му допада, я отнася в горското си скривалище – сухи комати за черни дни. Но преди това отправя благодарствен поклон към човека, дал му къшея хляб. Не е като софийските помияри, които презрително подминават парчетата от кифли и баници и удостояват с внимание единствено кокалите. Той е любимецът на габровската улица „Радост”. Невероятно куче, извадено сякаш от разказ на Маркес. Когато чуе името на улицата си, се усмихва. Ъгълчетата на устните му се повдигат и наистина изглежда щастлив.
Радва се, че е от „Радост”. Не е стигал по-далеч от съседните „Веселие” и „Мека ливада”.
Само в малките градчета има улици с такива имена. Там името все още не е изгубило смисъла си. Кръщават и бездомните кучета и котки – Мецана, Светльо, Глезла, Ласка. Така променят статута им – животните вече не са чак толкова бездомни. Просто живеят на открито, което през топлите месеци си е доста куул. И са отговорни за името си. Ако Светльо от „Мека ливада” направи пакост, си носи петното цял живот. Всички разказват какви ги е надробил и са подозрителни към потомството му до девето коляно.
Уили не прави пакости.
По-интелигентен е от средностатистически провинциален мечтател.
Пълно е с такива в кварталните кръчми. Мъже, останали без работа. По цял ден играят шах – това е начинът да не изгубят разсъдъка си. Когато нямат партньор, играят сами срещу себе си. Като затворникът от новелата на Стефан Цвайг. Трябва сам да откриеш спасението – в шаха, таблата, грижите за цветята пред блока или на балкона. Няма по-красиви цветя от тези на ул. „Радост” – дори Уили го знае и никога не стъпва по тях.
Дядото на Любчо не е по цветята. Нито по шаха. Седи с часове в кръчмата, пие и гледа как другите играят. Любчо е на шест и половина, но изглежда на пет. Чаровен, тъмнорус и чувствителен. Усеща, когато някой не го харесва, и не се натрапва Баща му е в чужбина, майка му шие от сутрин до вечер в съседния град и са го оставили при овдовелия му дядо. Когато Любчо падне и си нарани коляното, тича в кръчмата и мъжете промиват раната с лимонада. Не с ракия – тя е само за пиене. Ако кажеш на безработен габровец, че ракията е дезинфектант, ще те изгледа мрачно. А какви ще ги наговори зад гърба ти, по-добре да не чуеш. Веднъж Уили видя разраненото краче на Любчо и очите му се насълзиха.
„Уили плаче, Уили плаче”, ахнаха децата, мъжете спряха играта на шах,
а бабите застинаха с лейките над розовите храсти.
Любчо е типичното дете от кварталите на малкия град. Не е като софийските наперени хлапета. Излъчва тъга. Особено когато се стъмни и майките от „Радост” викат през балконите децата на вечеря, а той сяда пред кръчмата и чака дядо му да си допие. Макар в града му да няма „Макдоналдс”, се храни нездравословно: евтини сладоледи, дъвчащи бонбони, близалки и лимонади – местно гаражно производство. Това е обичайният му обяд.
Децата на „Радост” не вярват в кампанията „Да изчистим България за един ден” – защото „дори да я изчистим, на другия ден ще бъде пак същата”. Опаковките на всички дъвки, зрънчовци, бонбонки се хвърлят там, където са изядени – на площадките за игра, до блоковете, пред магазините. Понякога Уили ги подритва с лапи и муцуна към контейнерите за боклук и хората много се забавляват.
Той е незаменим през деня с многото си роли: плюшена играчка, терапевт,
учител по добри обноски, но е безполезен през нощта. Не става за пазач. Твърде е доверчив и не обича да лае. Затова предишната му собственичка го е напъдила. Опитвала да го настърви и озлоби, но безуспешно.
„Има кучета, които лаят само от радост”, разказва Галя. Тя е на 13. Къдрокоса и замислена. Цяло лято помага на баща си Миро – мургавия собственик на развъдника на пъстърви в края на града. Пред рибарника стои табела: „Внимание! Зло куче”. Няма зло куче, има само две сладки двумесечни палета, порода каракачанска овчарка. Бойко Борисов и Бойка Борисова – така ги е кръстил Миро. Храни ги с кървавите вътрешности на почистената пъстърва – „за да станат кръвожадни”. Бойка накуцва с едното краче, ухапало я е змийче. Галя е превързала раната с марля. Двете седят една до друга и зяпат телевизия.
Децата от кварталите на малкия град гледат много телевизия и малко четат.
Вероятно ще повторят живота на родителите си. Най-амбициозните от поколението на 40-50-годишните провинциалисти днес са в столицата. Връстниците на промените (20-30-годишните) се изнесоха в Германия, Англия, Америка. Повечето от сегашните 10-15-годишни (хлапетата на кризата) ще останат на мястото, на което са майките и бащите им – най-много на километър по-високо или по-встрани.
Но не всички от тях.
„Деца, знае ли някой какво е чеиз?”
„Да! Сирене!” – отговаря миниатюрна красавица.
„Не чийз, а чеиз” – нежно я поправя госпожата и обяснява за какво е служила в миналото дървената ракла. Тя развежда в етнографския комплекс група малчугани от частна детска градина. Тези габровчета не са като Любчо и Галя. Облечени са по последна мода – с кокетни роклички, тонално допълващи ги шалове, чантички и други аксесоари. Работено е върху тях – образовани са над обичайното, излъчват самочувствие. Педя момченце коментира, че „орнаментите на вратите са красиви”, сладурана с елегантен кок поиска разрешение да „направи фотосесия на централния щрих от дърворезбата на тавана” и след като го снима, каза, че иска да си ходи, защото вече й е скучно.
Любчо не е виждал дърворезбовани тавани, но не познава и скуката.Може цял ден да си играе с някой охлюв или гущерче. Или да рита топка. Стига бабите да са се скрили от слънцето и да не са насядали по пейките, влакчетата и катерушките. Тогава се сърдят, щом децата врякат край тях.
Децата и бабите на малкия град водят своите малки войни.
На едните им се играе, на другите им се клюкарства. Всеки има нужда от пространство. Едните поливат цветя, другите се гонят през цветните алеи. Едните харесват бездомните животни, другите мразят бълхи. Половината от времето на бабите от „Радост” минава в борба с насекоми и гризачи: мравки, плъхове, бълхи. Ако баба от „Веселие” каже, че е видяла змия, на всички баби от „Радост” до „Мека ливада” също започват да им се привиждат пепелянки. Понякога се припознават една друга в пепелянки. Тогава се разделят на лагери. Сърдят се, мразят се, правят си малки сладки номерца. Така минава времето, докато една след друга се пренасят под короните на липите и ореховите дървета. Уили лежи под сянката на големия орех и замислено наблюдава два от некролозите. От единия го гледа човекът, който до вчера го бе наритвал, от другия – мъжът, който го спаси от гладна смърт. Уили интуитивно усеща, че животът е едно преминаване от балкона до некролога на дървото. И се усмихва на Любчо, който му маха от терасата на своя дядо.
0 Коментара