Оттогава минаха четиридесет години. София беше друга. Чиста, зелена, парадна и някак стерилна. По улиците се движеха само тролеи, трамваи и соцвозила: москвичи, волги, лади, трабанти, шкоди, тук-таме някоя правителствена чайка. По кръстовищата – регулировчици и никакви циганчета-миячи на стъкла. В центъра не се шляеха нито цигани, всички работеха в „Чистотата“ и миеха със сапун града, нито клошари, нито просяци, нито жрици на любовта. По кофите за боклук не ровеше никой. Не се разхождаха глутници бездомни кучета, а мутра беше просто синоним на думата лице. Никой не продаваше сутиени, гевреци и цветя по сергии. Книгите си стояха по книжарниците. Никой не вършеше престъпления, или поне за това не се пишеше.
София беше чиста. Чиста и скучна. От унилите витрини на магазините гледаха едни и същи стоки. Всички изглеждаха облечени еднакво. Телевизията беше една (руска само в петък), радиото беше едно, вестниците изглеждаха като близнаци, виж списанията бяха две: „Жената днес“ и „Паралели“. В кината се въртяха филми, преди всичко от социалистическите държави. От време на време и някой много добър, пристигнал сякаш по-погрешка от западния свят, по правило – остро социален. От всеки ъгъл надничаха символите на дружбата между два братски народа – българския и съветския.
Градът ухаеше на липи, но не и на вълшебства.
В този град се чувствах самотен (не че и в днешния не се чувствам така). Жени обаче не ми липсваха. По необясними причини (колкото и нескромно да звучи), момичетата ме харесваха. През тази юнска вечер също си имах приятелка-хубава, поне според тогавашните критерии. И все пак обикалях улиците – сам, без да знам какво търся. И тогава, на трамвайната спирка на Физико-математическия факултет, я видях. Около двадесетгодишна, с момичешка фигурка, с лице на френска актриса и с добри очи, със сива пола на малки зелени цветчета и черна блузка. Най-хубавото момиче в София. Не, любовта не ме „прободе с финска кама“, но някак си знаех, че това е тя. Като всеки социалистически човек бях възпитаван в отявлен атеизъм, не вярвах в мистичното и окултното, и въпреки това един глас вътре в мен повтаряше: „Това е твоята съпруга“.
Скочих в трамвая. Моята прекрасна непозната говореше с една по-възрастна жена. Подслушах – признавам, и разбрах, че е студентка, вероятно някаква филология, и я очаква изпит по руски. Слязоха на „Попа“, аз след тях, и момичето влезе в една стара кооперация на „Графа“.
Бях я намерил, сега трябваше да я открия.
Днес, когато се връщам към тези вълнуващи дни, си мисля, че това не беше любов от пръв поглед – тя дойде по-късно. По-скоро беше порив за бягство от унилия град – към красивото, към загадъчното, към романтичното. А може би след това се появи и някаква атавистична ловна страст. Така или иначе, приключението продължаваше.
Започнах да наблюдавам входа на кооперацията. Мислех, че ако живее там, рано или късно ще я видя. Всеки ден, в продължение на десетки дни, заставах вечер на наблюдателния си пост и чаках, в пек и в дъжд, чаках.
И ето, един ден отново я видях. Вече беше по-лесно. Разпитах съседите, само две от семействата имаха дъщери. В онези древни времена нямаше мобайли, таблети, вайбъри, скайпове и месинджъри. Но имаше телефони. И ето, близо месец след началото, аз говорех с нея. Телефонните разговори вървяха дълго и упоително. Бях на двадесет и пет години и не бързах за никъде.
Потапях се бавно и с наслада във флирта.
След това ми оставаше само да организирам среща. В онази патриархална София това не изглеждаше трудно. Всички, които живеехме в центъра, малко или много се познавахме.
И внимателно подготвяната кулминация настъпи. Една вечер, на организирано от общи приятели парти, се срещнахме. В някакъв момент тя внезапно свърза двата образа – истинският и този, на телефонния обожател. Вече можеше да започнем да излизаме заедно.
Звучи малко дискриминиращо, но винаги съм смятал, че красивите хора са и умни, и добри. Просто защото от малки наготово винаги са получавали всичката любов на света. Слава Богу, този път това наистина се оказа така.
После звучеше Менделсон.
Не, Менделсон е буржоазен, а това беше нещо социалистическо: „Желаем светла радост и дълги, дълги дни…“. И не беше в църква, а в някакъв райсъвет. И не говореше свещеник, а длъжностно лице по гражданско състояние. И не беше: „В радост и мъка, в богатство и бедност, докато смъртта ни раздели“, а: „Семейството е най-здравата клетка на обществото“.
Но всичко това вече нямаше никакво значение. Защото скоро пристигна гост – едно хубаво мъничко момиченце. Толкова хубаво, че един приятел възкликна: „Така е, когато си дете на любовта“. На една неостаряваща, упорита любов, която продължава вече четиридесет години.
Една толкова старомодна любов.
0 Коментара