Да, едно или повече деца… Днес, къде другаде, ако не в козметичния салон, си говорихме за това. Всъщност този „айсберг“ е чест гост в семейната или в приятелската комуникация, независимо с колко деца сме – едно, две, повече, без нито едно… Смятам, че това е личен въпрос, но достатъчно съм писала за моите лични избори, така че защо не да кажа и за този. Може би това ще облекчи други майки, които се стряскат от призрака на неосъществените си планове или не знаят как да успокоят болезненото присвиване в областта на сърцето или ниско в корема при поредния подобен разговор.
Ако питате съпруга ми защо сме трима – ние и сина ни, плюс котката, а не повече, неговата версия ще е по-забавната. По време на моята бременност той се сдоби с 8 кариеса, което си беше болезнено и неприятно. Освен това, както той твърди, ми е намеквал, че иска деца още след първите 2-3 години след като сме се събрали, но аз узрях за идеята след 5-6 години.
След това ни подхванаха обичайните
радости и тревоги на родителството,
преживяхме моята кариерна промяна, и две смени на стави на него. И така, някъде между доброто, смешното, сериозното и лошото, той, а може би и аз осъзнахме, че вече носим твърде тежък товар на страхове на родители на на 40+, леко сме уморени и още повече сме тревожни дали това е светът, в който детето/децата ни искаме да живеят. И така до днес, когато той стана прекрасен и отдаден баща, който иска най-доброто за детето си, и не иска да го губи за сметка на необмислени рискове.
Моята версия е по-дълга и може би по-скучна. Моите планове включваха 2 деца. Но, както вече писах, късно „пораснах“ за идеята за собствено дете и влязох в родителството неподготвена, като всички, но с по-различна енергия от тази на майките, които виждат в бебето си началото на своя нов живот. Митко се роди, погледна и се разрева. Сигурно си е помислил: „Тази ли? Тази? Тя не знае нищо!“.
Да, не знаехме, но се научихме и тримата
как да живеем добре заедно.
Нямам много ясни спомени от първата му година, но с бяг се върнах да работя след 9 месеца, за да запазя разсъдъка си. Случиха се много неща – аз станах журналист на свободна практика, заработих от вкъщи, за да владея по-добре времето си на майка и на професионалист, и ежедневието ни отнесе в обичайния си ритъм.
Но в тези първи 2-4 години от живота ми на родител разбрах нещо важно – за да се грижа добре за детето си, за да имаме дом и семейство, в което се обичаме здравословно, първо трябва да се погрижа за себе си и да намеря своето място в света, в който ще расте детето ми. Осъзнах, че не харесвам средата, в която играе и станах граждански активист. Развих професионалните си умения, за да работя това, което обичам, но по възможност без да се превръщам в работохолик. Инвестирах в себе си, за да осигуря на детето си това, което смятам, че заслужава, като добра основа за по-добър живот напред. Да има дом с усмивки, да знае цената на щастието, да се чувства насърчен да се
изказва свободно и да се развива, да уважава другите.
Всичко това ни отне и ни даде много и ни показа, че не количеството в плановете, а качеството в изпълнението им има значение. Раждането на сина ми ме освободи от товара на плановете като камък, който те натиска да вървиш нанякъде, без да си задаваш въпроси защо. Едно дете е непредсказуемо и научава родителите си да бъдат наистина гъвкави.
Любовта е непредсказуема. Тя е тази, която прави от „ако“ „ще“, но не се изразява само в брой преки наследници, а в качеството на връзките с тях. Родителите са и лели, чичовци, дядо, баба, приятели, и има много повече начини да отгледаш или помогнеш в отглеждането на едно дете, което не е излязло от утробата ти.
Тук е моментът някой да си каже: „Тази защо не си признае, че имат проблем, нямат пари, вече не се обичат или нещо друго?„. Не, нямаме проблем да забременея, парите са толкова, колкото са, и се справяме.
Обичаме се, но сме уморени.
Уморени сме не от детето си (излъгах, понякога много искаме да сме си само двамата), а от усилия да променим света, в който живеем, за да сме уверени, че това е светът за него. Работим много, отглеждаме здраво, умно и щастливо момче, и ако това е нашият принос за по-добро бъдеще, се справяме добре, според възможностите си.
Не правим планове за повече, но ако се случи, ще бъдем гъвкави. По-важното е, че с едно или с повече ние ще продължим да се опитваме да правим избори и да променяме тук и сега света за по-добро за децата, с които го споделяме. Нашите деца.
0 Коментара