Родителските срещи нямат добро име. И как да го имат? По мое време – в епохата на ранното ми родителство, излезе приказката: „От колко е родителската? От 60 лв“. А от спомените ми насам инфлационният натиск върху семейният бюджет стана още по-сериозен.
И това е най-малкото, което може да се каже.
Няма трезвомислещ човек, който да не изтръпне при първото съобщение, че класната на детето свиква родителите на разговор. Това винаги води до стягане в сърдечната област и неприятни инспекции в портфейла. Опасенията, че точно моето дете ще бъде цитирано като проблемно, не са ме спохождали –
случих на деца.
Но все е имало тревоги заради непостигнати резултати или предстоящи разходи за подпомагане на учебния процес. Ако не си брал срама заради двойка по математика или систематично забравяне на домашните – емоционалният спектър на майчинството остава блед и равен, лишен от драматични сривове и жадувани след тях възторзи.
Майките – убедена съм в това, намират начин да се справят. Намират компенсация за всяка несигурност
в свързването с други майки.
Спойката помежду им става здрава, категорична, понякога пропуквана от чужда намеса или личен проблем, но се възстановява сравнително бързо и има потенциал да оцелява с години.
Скоро след първия учебен ден започва първото групиране на родителките според разположението на децата по чиновете. Запознанства, които преминават във всекидневно контактуване и нерядко – в устойчиви и ценни приятелства. Някои постепенно замират, други оцеляват и след абитуриентската.
Въпрос на ценности и общи интереси.
В началото е лесно – учениците се „надушват“, играят в междучасията, намират си общи занимания в извънучилищното време, записват се на спорт, започват пижамените партита. Майките ги водят до школото рано сутрин, пият по кафе с другите жени преди началото на работния ден, постепенно дистанцираността отстъпва пред откровенията. Започват уговорки, създава се общ чат във вайбър или месинджър, сглобява се график, някои майки регулират движението на своите и чуждите хлапета с
неподозирано умение.
Още преди Деня на будителите една от жените е натоварена от групата да поема момчетата след края на занятията и да ги води на тренировките по футбол или плуване. Втора отговаря за две момичета с музикални наклонности и ги гледа у дома до вечерната репетиция на детския хор. Трета разпечатва на служебния си принтер въпросниците от всички олимпиади по български или математика за три години назад. За всички ученици. Останалите дават всичко от себе си, когато бъдат призовани. Кафето сутрин се превръща в оперативка за деня и седмица напред. Някои изпращат бабите на тези сбирки, за
да остават „в час“ дори когато са в командировка.
До зимната ваканция близостта между децата става валидна и за майките, та някои отиват заедно и на ски.
Шусът по пистите води до планове за летните лагери, родителите местят датите за отпуските си и седмицата, прекарана по чудните склонове на Еленския Балкан прави следващата учебна година по-малко стресова.
Няма нормална жена, вярвам аз, която да не е поискала помощ в отглеждането на ученик от първи до седми клас. Лишените от баба се озъртат за подкрепа още от първия срок на първи клас. Преди четвърти за помощ се озъртат вече всички – тогава
най-ценни стават познанията на майките
с поотраснали деца за частни учители и занимални. „Готвят ли?“, питат всички, и никой не мисли за правилно хранене, а за кандидатстване в гимназия. Тогава от старите тефтери се вадят ценни номера, чуват се реплики „говори и за Жоро“, обсъждат се цени, качества на преподавателите и график на частните уроци.
Най-голямото облекчение е, когато 7 клас приключи. За децата, но особено за майките им.
След 7 години да изпият едно кафе на спокойствие.
0 Коментара