Може ли една дума да бъде весела? Или ядосана?
Може, особено ако е дума с характер. Такава е “свобода”. Тя е патетична, когато е сред много хора, но останеш ли насаме
с нея, става замислена и тъжна. И от разговора неминуемо ти се разваля настроението. Поне при мен е така.
Прелъстителната й красота е недостижима, стои съвсем близо до мен, но до интимности така и не сме стигали. Позволява ми само лекичко да флиртувам, колкото да ме подразни. Отношенията ни са установени – аз няма да я имам, тя пък не изисква да й бъда верен. Затова често й обръщам гръб. Вече дори без угризения.
Вероятно някой ден ще произнеса и погребалната фраза “такъв е животът”, но все още не искам да стигам дотам.
Freedom’s just another word for nothing left to lose.
Това изпя някога Крис Кристоферсън, а след него и Дженис Джоплин, която за по-убедително малко по-късно взе и че
умря. Освободи се напълно, като изгуби всичко. Само дето не успя да използва свободата си.
Смъртта не е освобождение.
Дженис така и не разбра, че за да си абсолютно свободен, трябва да се лишиш от всичко, но без едно нещо – възможността да избираш. А за това е крайно необходи-
мо да си жив.
В квартала, на съседната улица, живее семейство клошари.
Е, може и да не са се подписали в гражданското, но пък демонстрират завидна семейна идилия. Докато тя сутрин се излежава под завивките, той преглежда вчерашния вестник на седалката до нея. И като всеки мъж е заел шофьорското място. Да, живеят в един изоставен автомобил. И нямат пердета на прозорците. Екстравагантното им жилище има
доста удобства и ако бяха малко по-амбициозни, можеше да задвижат недвижимата си собственост и да заживеят един истински хипи живот. Всичко щеше да им е същото, само дето щяха да заменят непрестижното “клошар” с романтичното “скитник”. Но явно не искат. Или не им стига въображението. Или най-вероятно дори не са се замислили, че като нямат нищо, всъщност имат всичките възможности на света. Но
дали наистина всичките? И дали биха ги използвали?
Свободата е правото и възможността да избираш, но направиш ли своя избор, губиш свободата си. До следващия кръстопът.
Въпреки сложните ми лични отношения със свободата, имам се за свободолюбив човек. Това е самозаблуда де, разбира се. И аз съм се оплел във връзки и отношения, и аз съм се пообзавел
с някои изискващи прекалено много средства и грижи атрибути на материалното благополучие, така че свободата ми се изразява само в това да мърдам полекичка в Прокрустовото си ложе. И няма да крия, използвам тези душевни и битови надзиратели като оправдание за собствената си житейска немощ. Така мога да лъжа на воля себе си и приятелите си – ех, ако не беше това, ех, ако не беше
онова… И всички кимат с разбиране и съчувствие. Защото свободата е и отговорност, а кой би искал да поеме отговорността за собствения си провал?!
Но какво щях да правя, ако бях истински свободен? Нещо различно? Нима това досега не е бил моят живот, нима съм способен на по-добър?!
Най-вероятно не съм, най-вероятно бих живял отново по същия начин. Всеки сам гради зидовете на своята несвобода. Най-доброто, което може да му се случи, е поне да си ги харесва. Това ме успокоява. Понякога обаче, късно вечер, Великият инквизитор се подава от страниците на една дебела книга и ме гледа така, че ме досрамява. Но бързо заспивам…
Проблемът е прост за формулиране, но труден за решаване.
Свободата е липса на страх. Страхът е несвобода. Не е нужно да губиш каквото и да било, за да си свободен. Достатъчно е да не те е страх да го загубиш.
Решиш ли обаче да се освободиш от страха си, разбираш, че той е в основата на почти всичките ти мотиви за действие и бездействие в иначе уж позитивния ти живот. Защо пиша във второ лице? Та това се отнася за мен! И става въпрос за собствения ми, изпълнен със страхове,
несвободен живот.
Колко по-просто е, когато някой друг ти отнеме свободата! Тогава можеш да пееш юнашки песни на висок глас или дори да извършиш някое геройство, че да си осигуриш място в учебниците по история. Но когато в сумрака на собствената си душа съзираш неумолимите очертания на любимата си килия, тогава какво да правиш?
Как да се освободиш от себе си? И възможно ли е?
Зад стените е истината. Галилейският шаман казва, че истината ще ни направи свободни. Но за какво ми е тази истина, ако с нея се живее тежко? Докато илюзиите не се подчиняват на гравитацията, те са нашите криле, обезболяващото ни средство срещу непоносимата болка от истината, дебнеща с острите си зъби нашия щастлив свят на самоупоени страхливци. И аз съм един от тях.
Свободата била ценна. А може би просто цената й е висока.
Да бъдеш абсолютно свободен означава да си абсолютно сам, да си асоциален до крайност. Всяко отношение с друг човек, дори незначителното, вече те прави несвободен. Защото води до обвързване. Обратното на развързване. Онзи човек, който няма нужда от други хора, е или звяр, или бог. Това последното го е измислил Аристотел. Човекът бил зоон политикон, животно, имащо нужда от общество. Не искам да бъда нито звяр, нито бог. Затова ще си нося несвободата. Ще общувам, ще се обвързвам, ще обичам, дори ще губя любовта си. Защото, по дяволите, тази крехка пеперуда – любовта, този фанфарен химн на човешките отношения не търпи условности, линее от очакванията и умира от изискванията. Любовта живее само с кислорода на абсолютната свобода, на непрекъснатия свободен избор. Консумирането на любовта я убива, обвързването е нейната смъртна присъда. Другият, любимият, държи в ръцете си белезниците на твоята несвобода. Но това е, което може да получи един зоон политикон от живота. Ето че почти произнесох проклетата фраза “такъв е животът”. Амин.
0 Коментара