Наричат ни нас, българите, които живеем в чужбина, емигранти. Никак не харесвам този термин. Емигрантство звучи като дезертьорство. Взели едни хора, стегнали багажите и забягнали към чужбина да търсят лесното. Честно да ви кажа, в чужбина лесно няма. Даже и да си Меган Маркъл, херцогиня и жена на английски принц.
Нали знаете онази поговорка, че у дома и стените помагат. Ами, в чужбина стените ги няма. И много често започваш да градиш живота си наново, от нулата. Тъй че, ако ще си говорим за „на работата – лекото и на хляба – мекото“, емигрантите едва ли ще имат много какво да кажат.
Добре де, ако не съм емигрант, какво съм?
За повечето хора има няколко неща, които са ясни в този живот. Кой съм, къде съм и защо съм. За нас, така наречените емигранти, обаче, тези уж леснички въпроси се оказват толкова трудни, че да ти предизвикат екзистенциална криза. Ето ме мен например. Родих се в България, израснах там, изучих се, работих. Има-няма 27 години. През последните 11 живея в Испания, продължавам да раста, да уча и да работя. Българка ли съм тогава, испанка ли съм, или нещо като орел, рак и щука?
В Испания винаги ще си остана чужденка, нищо че не съм спирала да работя и прилежно да плащам данъци. Отгоре на всичко и прираста им вдигнах, раждайки един брой нов гражданин. А те даже името ми не могат да кажат правилно. Не знам дали сте чували за легендарната неспособност на испанците да произнесат звука „в“. Фъфлят, обръщат отчаяно джуки, обаче „в“-то не се получава. Затова за по-лесно буквите b и v имат едно и също произношение, а именно „б“. Поради този интересен факт, аз съм
обществено позната като Беселина.
Това е в случаите, в които не ме наричат с испанския еквивалент на Вазелин-а. Дотолкова съм им свикнала, че ако някой сънародник рече да ме повика с истинското ми име, може и да не се усетя, че на мен говори.
След толкова години в тази прекрасна страна, още не мога да им свикна с някои странности. Колкото и да си адаптиран към новата среда, винаги остават онези малки културни разлики, които поставят границата между теб и тях. Даже и споровете с мъжа ми често си имат национална украска. Той редовно се черви пред гостите, когато ги накарам да си събуят обувките, преди да влязат вкъщи. Аз пък редовно се изприщвам, когато те забравят.
Излезеш ли сред хора, неминуемо се сблъскваш със същия феномен.
Само да отбележа, че всички впечатления, които съм на път да споделя, се отнасят за областта, в която живея, в Североизточна Испания, и нямат каквито и да било претенции за обобщаване на испанския манталитет и култура. Та тук, в нашето малко, но китно градче,
излизането на по бира с приятели се равнява почти на маратон.
Няма това да запазиш маса в някое заведение, пък да му заседнеш на салата, ракия, първо, второ, трето, пък да му удариш един моабет. В моабета най- ги бива, ама все на крак. Пък и баровете едни малки, тесни, почти нямат маси. Ако пък има, те са едни високи, с неудобни столове, хич не си е работа. То всичко е добре обмислено, икономическа мисъл е това. Влизаш, поръчваш, консумираш, излизаш. И към следващия бар.
Пак на крак, нарамили якета,
чанти, всевъзможни принадлежности. На местните никак не им пречи. Стоят си прави, пият си, бърборят си. За една вечер прелетиш през 4-5 бара и им вдигнеш оборота.
Обслужването не е от най-любезните, да се чуди човек как поддържат имидж на главна европейска туристическа дестинация. Но пък в начина, в който ти подвикват и ти тръскат чинията на масата, прозира една такава приятелска близост. Един вид, нали сме си наши, какво ще се лигавим с някакви си учтивости.
Испанците като цяло са едни много радушни, много експресивни и много шумни хора.
Традиционният поздрав тук са целувки по двете бузи.
Няма значение дали за първи път се виждате, или сте стари приятели и сте се видели преди два дена, целувките са задължителни. Обикновеното ръкостискане не върви, хора с гореща кръв са все пак. Много е възможно да те вземат за
невъзпитан и даже сухар, ако не си в настроение
за този вид интимност или не ти е комфортно някакъв непознат да навлиза безцеремонно в личното ти пространство. А ако случайно попаднете на семейно събиране, не се плашете, няма да се стигне до викане на полиция. Цялата тази врява не е, защото децата да се изпокарали за наследството. Най-вероятно се обсъжда актуалната политическа обстановка. Те не викат, просто говорят на много висок глас. И за да съм честна, май съм прихванала малко от този им навик. Тъй че ако се познаваме и ви заговоря на висок тон, да знаете, че не съм ядосана, просто идвам от Испания.
Ясно е, че от мен испанка засега не става.
Като си идвам в България обаче, все по-често се чувствам като чужденка. Прибирам се веднъж в годината и с всеки следващ път като че ли разстоянието още повече расте. Оглеждам родната си София с нови очи. Изненадвам се на новите линии на метрото, правя си селфи на НДК, снимам кафенетата на „Витошка“, бетер японска туристка. Обичам да се разхождам из центъра, по малките улички, но вече внимавам да не се загубя из тях.
Започвам да забравям имената на улици и булеварди.
Пуля недоумяващо очи, когато се разбираме с приятели къде да се видим, а аз вече не помня как се стига дотам и с какъв транспорт. Затихвам срамежливо, когато компанията заговори за някоя обществена фигура, а аз нямам представа коя е и за какво се бори. Опитвам се да следя обществения живот в България, но, честно казано, невинаги успявам, въпреки улесненията на новите технологии. Животът те завърта и много неща от родното злободневие остават на заден план.
Даже хранителният ми график вече е друг.
Свикнала съм да обядвам най-рано в 2 ч., а за вечеря рядко сядаме преди 9. Особености на живота в Испания, на топлото време, на любовта на испанците към сиеста и фиеста. Е, как да вечерям в 7, като тялото ми вече не е приспособено към този график?
Честно да си призная, аз и в Испания не се изживявам като ревностен патриот. Не държа в хладилника си българско кисело мляко, краве сирене и лютеница. Не изпитвам носталгия по българската кухня, не търся доставчици на кюфтета и кебапчета.
Даже ракия не пия и шопска салата не правя.
Правя българска баница с френски кори и гръцко сирене, което купувам от немски супермаркет в Испания. Чудесна илюстрация на съвременния ни свят, в който падат все повече физически, транспортни и информационни ограничения.
Не ме разбирайте погрешно. Аз обичам България, особено София, нося и се старая да предам традициите и обичаите ни на сина ми. Фактът, че съм родена на друго място и идвам от различна култура, само може да обогати обществото, в което живея в момента.
Старая се да популяризирам България
сред приятели и познати, да им разказвам за природните й красоти и за приветливостта на хората. Но не изпадам в краен патриотизъм и се опитвам да живея живота си според собствените си стандарти.
Та коя съм аз? Емигрант? Не, благодаря! Аз съм жена на средна възраст, майка, съпруга, дъщеря, приятелка, учител, журналист. Родих се в България, живея в Испания. Един ден, кой знае! Мечтая в бъдеще да пътувам, да посетя много нови места, да се запозная с много нови хора и култури. Аз съм си аз, и нито това къде съм родена, нито това къде живея може да ме определи. Просто гражданин на света.
0 Коментара