Преди да седна да пиша тези редове, се зачудих как би изглеждала съдбата в човешки образ. Представям си я като кокетна стара госпожа, която се подсмихва закачливо изпод широкопола капела, докато замисля поредната си изненада. Ирониите на съдбата, казват.
Мога да дам ред лични примери за своенравните хрумвания на тази весела госпожа. В последното десетилетие на XX век, в онези бурни години на политически сътресения и Виденова зима, почти нямаше млад човек, който да не се чудеше как да се измъкне от България. Не и аз. Не исках да заменя уюта и сигурността на дома с неизвестността на чужбината. Пак по това време бях на кръстопът какво да следвам. Възпитаничка на езикова гимназия, през главата ми минаваше да запиша английска филология. Не го направих, защото учителстването никак не ме влечеше. А сега от 5 години
преподавам английски на малки испанчета
Десетина години по-късно бях с приятелка в дискотека, когато един испанец настойчиво започна да ме кани на танц. Реших, че е малко досаден. Днес той е мой съпруг и баща на сина ми. И после кажете, че иронията на съдбата е само куха фраза.
Имигрантите ни делят основно на политически и икономически. Аз съм от третия вид, нещо като сантиментален такъв. Напуснах родния дом, професията си и всичко, което ми беше скъпо, защото се влюбих. Любовта няма обяснение и лудостите, които ни кара да вършим също. Не съжалявам, разбира се. Съпругът и синът ми са най-ценното и най-хубавото, което имам. Но не беше никак лесно.
Най-лесното е да купиш еднопосочния самолетен билет. Това, за което обаче никой не може да те подготви, е тоталната емоционална безтегловност, в която изпадаш в чуждата страна. Все едно след дълго чудене си решил да скочиш с парашут. В момента, в който са те изритали от самолета, установяваш, че си забравил парашута. Родителите, семейството и онези приятели, които никой не може да замени, всичко това е останало в самолета. А ти се рееш сякаш без посока и не знаеш къде и как ще се приземиш. Бяха ми нужни години да се науча да живея с тази липса. На родителско-грижовното “кога ще се прибереш?“, на будуването на майка ми, докато не чуе стъпките ми по късни доби, на съботните лежерни обеди с момичетата, на традиционната коледна обядо-вечеря на леля ми.
Сега имам ново семейство, нови приятели, нови обичаи
На Бъдни вечер не приготвям постна трапеза, защото иди обясни на мъжа ми, че и тя е празнична. Нова година я посрещам с 12 гроздови зърна, натъпкани трескаво в устата в последните секунди на отиващата си година (традиции необясними). На Великден не боядисвам яйца, нито правя козунаци. Вместо това присъствам на призрачни нощни шествия на хора, сякаш дошли от времето на Ку-клус клан, покрити в дълги туники и с островърхи шапки-маски с процепи за очите. Така испанците изразяват своята религиозна отдаденост. Прибирам се веднъж в годината в България, но се старая да изживея максимално наситено малкото дни, които имам на родна земя. И така, строейки въздушен мост от близо 2500 км, свързвам частиците на двата си живота – този отпреди и този отсега.
Често се чудя като какъв ще израсне синът ми. Той е испански гражданин. Но много ми се иска да му предам част от българщината, която са възпитали у мен. Кръстих го като православен християнин. Когато сме сами, му говоря на български. Не съм убедена обаче, че ще го научи добре. Та аз самата усещам как някои български думи започват леко да ми бягат точно когато реша да ги ползвам.
Такъв „беглец“ е карфиолът
Нямам идея защо, но почти винаги се напъвам да се сетя името на този зеленчук. Миналата година пък едни близки приятели от България ми бяха на гости. Бяхме в компания от испанци и аз, както винаги, бях в ролята на преводач. Докато обяснявах нещо много убедено на нашето момче, то започна да ме гледа леко недоумяващо. Повторих, да не би да не е схванал какво му обяснявам. А той повдигна вежда и ме попита: „Защо ми говориш на испански?“ Стъписах се. Кълна се, не го направих нито от позьорство, нито с някаква задна мисъл. Изобщо не се бях усетила на какъв език говоря.
Тукашните ми приятели мислеха, че след сватбата съм поискала испанско гражданство. Не крия, че съм се замисляла по въпроса. Обаче всеки път нещо отвътре ми казва, че не мога да се откажа от българското си гражданство. Така, както не мога да се откажа от българското си съзнание. И всеки път ми идва на ума: „Аз съм българче, обичам наште планини зелени…“. Учителката ми в първи клас добре си е свършила работата, щом след толкова години паметта ми отново вади от някое прашясало чекмедже оръфаните стихчета на Дядо Вазов. Това ли е носталгията?
Като повечето западноевропейски страни, Испания е значително по-уредена от България. Но тук законите се спазват, а глобите са солени. Случи ми се една нощ да забравя да влюча фаровете на колата си, защото улицата беше много добре осветена. Спря ме полиция и ме глоби 120 евро. Съпругът ми го глобиха за превишена скорост 400 евро и един месец без книжка.
През ум не може да ти мине да пробуташ на полицая 20 евро „да се почерпи“
Най-малко ще отнесеш още по-голяма санкция. Глоби се плащат дори за хвърлен фас през прозореца. Пушенето е забранено в затворени помещения и не се правят изключения. Криенето на данъци вероятно го могат само богатите, защото редовият гражданин плаща до стотинка. Няма особен избор, данъчните му ги вземат директно от банковата сметка. Преди години мъжът ми бил в чужбина и не могъл да плати някаква такса от 6 евро. Когато се прибрал, установил, че сметката му е блокирана. Цялата разправия по разблокирането й му излязла доста по-скъпа от въпросните 6 евро. Не че не се работи на черно, но контролът е изключително стриктен и глобите са големи. На черно работят основно имигранти. А тук има много – от Латинска Америка, Африка, Източна Европа.
Само преди няколко години
Испания беше рай за имигрантите, имаше работа,
осигуряваше им се безплатна медицинска помощ и образование. Икономическата криза обаче сериозно удари страната и безработицата стигна нечуваните 27%. Над половината от тях са имигранти. Тези, които пребивават нелегално в страната, вече не могат да се лекуват безплатно. Голяма част от имигрантите се върнаха в родните страни, но друга по-голяма част не могат да го направят, защото са се обвързали с непосилни ипотеки. Самите испанци вече трудно намират работа. Безработицата сред младите хора минава 50%. Много от тях стягат куфарите и тръгват да търсят късмета си в Германия, Великобритания, дори Китай и Япония. Всяко семейство, разделено от граница, изживява както може своята имигрантска драма.
Имитрантството рядко е въпрос на личен избор, както в моя случай. Повечето хора се решават на тази стъпка от нужда и от желание да осигурят по-добро бъдеще за себе си и децата си. Няма значение какъв си и откъде си, да си имигрант значи да живееш разпънат между миналото и бъдещето си. И да търсиш опорната точка, която да ти помогне да изградиш настоящето си.
0 Коментара