Понякога, сигурна съм, емигрантството идва по избор в точно определен момент, с дата и печат, така да се каже. Моето не е от този вид. Моето започна като среднодълго излизане в чужбина – за приключение, за обогатяване на автобиографията, за нови хора и нови преживявания. Като отбивка от маршрута на рейс 94, станал твърде познат след десет години, малко по-драстично бягство от рутината. Пък и на един определен етап от живота, когато още нямаш семейство и деца, всичко ти е наред, ама малко те е хванал секлетът, може да грабнеш един куфар и да тръгнеш. Не че в моя случай се налагаше кой знае какъв кураж и авантюризъм.
От другата страна ме посрещнаха, подслониха, обясниха ми как работи бюрокрацията на местно ниво и ми помогнаха да си открия банкова смекта, където да си получавам стипендията. От България не ме гонеше нищо – имах (и имам) добри приятели, печелех достатъчно (макар и от две работни места) и работата ми беше интересна (и двете).
Емигрантството сигурно много зависи не само от това какво те е подтикнало към него, но и от това къде ще се озовеш. Аз се озовах в англоезичния Запад. Тоест емигрантство не само от една страна и култура в друга, но и от постсоциализъм в капитализъм. Моето поколение (това, дето прекрачи от училището към „истинския“ живот едновременно с прехода от един строй в друг) имаизградени представи и очаквания към капитализма още от времето на Желязната завеса. Животът оттатък е лесен. Там парите се печелят лесно. Там хората са разглезени и студени.
Дънките са по-истински и колите по-хубави
Първата работа на кандидат-емигранта значи е да се ориентира дали тези представи отговарят на истината. Лошото е, че тя, истината, е малко хлъзгава и различна за всеки. Освен това е доста сложна, та това, дето го казвам тук, е преувеличено и без да искам, малко преиначено. Животът „оттатък“ наистина е по-лесен, ако му измерваш лесното с бита и ежедневието. Хората гледат да не си развалят настроението взаимно, отстояват си правата и търсят сметка на държавата и нейните институции. Вярват в добрия край и някак житейският опит още не им е показал, че добрият край е илюзия или поне случайност.
Парите не се печелят чак толкова лесно, но сметката за парното обикновено не е заплата и нещо, а с една пенсия можеш да си купиш чифт обувки и да ти остане нещо за кисело мляко. Но пък всичко става само с пари – на село няма баба и дядо, а ако има, те обикновено не гледат прасета, а играят тенис. Дънките и колите (както и всичко останало) напоследък са правени в Китай, та са едни и същи навсякъде. Хората са хора – някои са разглезени и студени, други не са. Само че за разлика отпреди, сега ти си чужденец. Чужд, не свой.
Не само си чужденец, но си от България
Питат те, ти отговаряш. После преценяваш реакцията. А тя (по мои наблюдения) не винаги е удовлетворителна. Първо идва географията. И моята не е много силна, ама пък не е приятно, като усетиш, че запиталият хабер си няма къде е държавата ни. Обикновено добавям услужливо, че сме баш над Гърция. Всички знаят къде е Гърция. Как може толкова известно място да граничи с толкова неизвестно? После историята. Сателит на Съветския съюз. Горе-долу само това сме дали ние на света. И служби за сигурност с особена изобретателност в методите на изтребване на отклонилите се от режима (това последното е най-добре усвоено на Албиона, където по тази причина носенето на чадър може да оживи разговора). И накрая идва икономиката.
България е синоним на евтино вино. Става за студентски купон,
но от една възраст нататък не върви да го поднесеш на домакините, когато те поканят на гости. Напоследък стереотипите се разнообразиха от евтините имоти и организираната престъпност. В наши дни може да се окаже, че събеседникът ти не само знае къде е България, но има къща в село до Велико Търново.
Стереотипите, стари или нови, те жегват повече, когато си навън. Вътре в себе си им търсиш отговор. От години се сещам за едно есе от десети клас: да изброим десет неща, които ни карат да се гордеем, че сме българи. Май сме свикнали, като ни се засегне националното достойнство, да се утешаваме с историята: Симеон, славянска писменост, три морета, пет века под турско робство, без да си изгубим езика и религията, а пък Карл Велики нали говорел на немски само с конете. То националното достойнство няма да дойде от Карл Велики, ами от това как живеем тук и сега, но и това е друга тема.
Емигрантите, които познавам, се вместват някъде между две крайности. В едната крайност са тези, които се опитват да се заобиколят с една малка България. Те си купуват сирене и кори за баница от „българския магазин“, носят вино и ракия от село, намират ЬТУ на сателитен канал, четат български вестници в мрежата и при посещения в родината се запасяват с антибиотици за
провеждане на традиционно домашно самолечение
В другата крайност са имигрантите, които са убедени, че в България няма нищо хубаво. Повечето сме някъде на средата, къде точно, зависи в известна степен от това кога сме се прибирали за последен път удома и дали ни се е наложило по време напрестоя да посетим държавно учреждение например.
Където и да се разположиш на тази скала, има много неща от дома, които ти липсват. Например бавното пиене на кафе, дето не е пиене на кафе, ами възможност да си разтеглиш хубав, задушевен разговор, дето нито знаеш кога ще го свършиш, нито къде ще те отведе. Миризмата на печени чушки. Някой да викне от балкона: „Иваааане, айде бе, идвай на вечеря!“. Доматитеот село. Телефонът да звъни непрекъснато. Да усетиш, че е събота или неделя по това, че мъжете са излезли да оправят колите, или пък по това, че тупат килими до блока. Миризмата на есенен следобед. Планините. Роднините. Приятелите. Младите години.
Кога разбираш, че си станал емигрант? Първо, при посещенията у дома забелязваш как хората вмятат: „Ти нали не си тука…“, преди да почнат да обсъждат нещо от новините. После се хващаш, че първите няколко дни след пристигането у дома страдаш от културен шок. Моят например идва от това, че колите са по тротоарите и не спират на пешеходна пътека, че хоратане са винаги много любезни един с друг, както и от отношението между гражданите на републиката и държавата, което предопределя как се отнасят към тебе, когато влезеш в някое учреждение или ти се появи административна нужда.
Но най-многосе чувстваш емигрант, когато съдбата тесъбере с чужденец и когато
децата започнат да говорят български с акцент.
За емигрантството сме свикнали да мислим като за постоянно състояние – един път емигрант, винаги емигрант. Едно време имаше и друга думичка: невъзвращенец. Сега обаче светът се промени – емигранството, ако е добре обмислено, може дасе окаже предпоставка за министерски пост.
Живеем във века на глобализациятаи постепенно всички ставаме е(и)мигранти. Учим се да пътуваме и да се чувстваме удобно и там, откъдето сме тръгнали, итам, където отиваме. Кой знае, един ден може да отида на село, откъдето моите родители са емигрирали към града, да насадя домати и да посрещам внуци, които говорят български с акцент. И да обменям на чужд език селскостопански опит със съседа, който преди двайсет години предвидливо си е купил къща в село до Велико Търново.
0 Коментара