Към края на 1997 година се чувствах изключително изтощена емоционално. Изминаха 5 години, наситени с разочарования и предателства от най-близките ми хора, с чувство на безпомощност и гняв към липсата на държавна подкрепа и защита на опитите ми да започна собствен бизнес.
Най-случайно ми попадна рекламна брошура на агенция, набираща работна ръка за хотелите в Бахрейн. Страна и култура абсолютно непознати за мен и за съжаление, както се оказа, и за самата агенция. Успокоиха ме донякъде красивите снимки от държавата и наглед стабилните договори за работа.
Не виждах друг избор за себе си. Не виждах бъдещето си в България. Не можех да се примиря с действителността, а и нямах сили да се боря с нещо, което не можех да променя. Не и сама, не и тогава.
Трудно събрах таксата за агенцията и с не повече от $ 200 потеглих. С другите момичета се запознах на летище София. Няма да забравя усещанията си в първите няколко часа в Бахрейн. Всичко беше по-различно от живота, с който бях свикнала: въздухът – лепкав и топъл, къщите – с огромни огради и равни покриви, палмите, пустинният пясък, хората от различни народи с различните си и уникални облекло и език, светлините навсякъде.
Почувствах се като в приказка
И въпреки съвършено новия за мен свят се почувствах като у дома си, като че ли вече съм била тук. Точно това чувство ми помогна да оцелея тогава. Помага ми и вече 9 години да живея в Обединените арабски емирства.
За съжаление сънят свърши много скоро. Една дълга история, която ще разкажа накратко. Излъгани от българската агенция и от местните работодатели, решихме да се прибираме. Оказа се, че не е толкова лесно. Макар и със стабилни договори, когато нямаше кой да ни защити правата, се оказахме безсилни.
Не ми се тръгваше, но и не можех да остана. Върнахме се в България след доста перипетии. Пак започнах от нулата, дори с дългове.
Колкото и налудничаво да звучи обаче, сякаш душата ми остана в този свят. Изпаднах в депресия. Започнах да търся начини да се върна. След две години брат ми замина за Дубай. Пак случайно срещнах позната, живееща в Дубай, набираща момичета за американски ресторант там. Одобриха ме и заминах. С много повече опит и знания беше по-лесно.
Преди да се върне в България, брат ми ми остави телефона на приятел – местен мъж: „Свестен е. Ако имаш нужда от нещо, обади му се.”
Но аз имах вкоренените ни от деца страх и да не кажа омраза към арабите и мюсюлманите като цяло. Сега вече знам, че е глупаво да мразиш нещо, което не познаваш.
Започнахме да излизаме на кино, дискотеки. Говорехме с часове по телефона почти всяка вечер. Опознахме се. Стана най-добрият ми приятел. Чрез него опознах културата и религията на страната. Видях и добрите, и лошите страни.
Завидях им за сплотените семейства, за държавния лидер шейх Зайед, мир на душата му, когото с право наричат „баща”. За разкошните паркове и градини, изградени в пустинята, за започващото тогава невероятно строителство. За спокойния живот. За грижата на държавата към гражданите си. Осъзнах колко е погрешна представата ни за арабските жени, поне в тази държава.
Имах щастието да го имам в живота си като приятел и 2 години по-късно като любим.
За първи път бях обичана и защитена.
Женени сме вече 5-6 години. Имаме 2 прекрасни деца. Заедно се борехме с предубеждението и недоверието на семейството му към мен в началото. Намерихме начин да живеем „нашия си живот” по начин, който на нас ни харесва. Много познати ме питат как успявам да живея толкова различен живот и да съм си същата като личност. Убедена съм, че въпреки всички перипетии и трудности в живота, не би трябвало да деградираме като личности. Дрехите, показният лукс и суетата не изграждат личността. Опитвам се да съм толерантна към традициите на местните, към културата им. Знам, че имам стабилен „гръб”. Това за мен е „рецептата “ за оцеляване, когато си в друга държава независимо дали си за кратко или дълго.
Да приема мюсюлманството
си беше мой съзнателен избор. Детството ми мина по времето на социализма, когато беше забранено да се ходи на църква и да се вярва в Бог. След промените стана „модерно” да си вярващ. Не ми харесваше, че хората ходеха на църква само на празници или при нещастие. А не си задаваха елементарните въпроси: какво си направил за Господ или в негово име, за да се молиш за помощ? Как може да си злобар и крадец и да палиш свещи? Как така не знаеш дори една молитва, а се наричаш християнин?
Не мога да опиша с думи защо реших. Религията за мен е нещо интимно за всеки човек, не обичам да я парадирам, избягвам да я коментирам с хора от друга вяра.
Започнах да чета религиозна литература, да се запознавам с исляма. Като земен човек, който не вярва сляпо, намерих много истина и логика. Намерих душевно спокойствие. Каноните не са толкова трудни, колкото изглеждат, ако ги изпълняваш със своя воля. Дрехите не са начин да покажеш и почувстваш свобода. За мен няма значение дали съм облечена с черната абая или по потник и къси панталони. Аз съм си аз. Жената си е жена. Мъжът ми не ме задължава да нося мюсюлмански дрехи, но не искам един ден да почнат да подиграват децата ми или да критикуват мъжа ми. Все пак живея в мюсюлманска държава. Трудно може да се разбере от някого, който не познава този свят. Трудно се изкореняват натрупани с векове омраза и предубеждение…
Каквото и да ми поднесе съдбата в бъдеще, знам, че съм защитена в държавата, в която живея. Имам подкрепата на тамошното си семейство и единствената ми истинска приятелка българка.
Не мисля да се връщам в България за постоянно. Семейството ми, домът ми са в Емирствата. Съжалявам за това, което се случва с обикновения човек в България. Моля се родината ми да има сили да се съвземе скоро.
Аз самата нямам сили да се боря с вятърни мелници. Не ми се иска животът ми да мине в лишения за елементарни за живеене неща. Искам децата ми да израснат в държава, която се грижи отлично за тях, да имат добро и спокойно бъдеще. За съжаление са малко децата в България, които го имат.
Нямам носталгия към България. Плаках първите дни, но си казах, че ако искам да остана, трябва да спра. Липсват ми доста неща и хора, но не „боледувам”. Въпреки това имам нужда да си дойда дори за месец „да заредя батериите”. Чувствам се българка и такава ще си умра. Просто живея в друга държава.
.jpg)
0 Коментара