Епизод 2: Депресията атакува

Епизод едно и надежда

Когато бил съвсем мъничък, нашият герой живял с родителите си една година в Узбекистан, сещате се къде е Узбекистан и знаете с какво е известна държавата, а ако не знаете, ще ви кажа, че там има безкрайни памукови полета, които автоматично превръщат бившата съветска република в един от основните производители на памук в света.

Има и други известни неща в Узбекистан, но понеже темата ни е втората вълна на коронавируса и произтичащите от пандемията извънредни мерки, включително евентуален локдаун като през пролетта и произтичащото от това стоене вкъщи, споменавам само памуковите полета на Узбекистан, а не за останалите му природни и ръкотворни забележителности.

Малкият тогава Никола (героят ни ще се казва така, защото скоро беше Никулден, не за друго), застанал пред едно такова огромно поле (ама „огромно” е слабо описание, ако Безкраят си имаше друго име, то със сигурност щеше да се нарича Памуково поле) около Бухара, а отстрани стоял по-възрастен и съответно много, много мъдър батко, около десетинагодишен, който внезапно разтворил широко ръцете си, сякаш да обгърне необятното бяло-зелено море пред очите им, и с подходящ за драматичността на момента тон произнесъл:

„Ето това е то – Депресия!”

Така през следващите няколко години от живота си, Никола неизменно свързвал думата „депресия” с безкрайно памуково поле на разсъмване. Сега е друго – подай думата на някой 8-10-годишен многознайко (не говорим за тийнейджърите, те тази болест я карат всяка седмица и са наясно с произхода и клиничната картина повече от студент по медицина в последната си година на университета) и веднага ще ти изброи основните симптоми, два-три минимум. В онези времена, в ушите на децата думата звучала екзотично, непознато, а като всяко непознато – и плашещо; за малкия Никола „ депресия” години наред означавало нещо, което е безкрайно, малко опасно, мирише на влажна пръст и се състои поотделно от много здрави стебла със зелени пъпки, нахлупили бели, пухкави шапки. Гледа се на разсъмване.

Депресия беше думата, която първа ми изскочи, когато трябваше да опиша състоянието, в което изпаднаха повечето от моите близки и приятели в момента, когато започна да ни залива „втората вълна”.

През пролетта беше обратното на „депресия” –

невиждана еуфория, лудост някаква, инжектирана от адреналин на макс, майтапи на гърба на ген. Мутафчийски  (нали го помните, дето не даваше да се излиза, че даже една млада родилка поиска от него специално разрешение за бебето си, което, съгласно разпорежданията на генерала, упорито отказвало да напусне майчината си утроба, въпреки че отдавна трябвало да го направи. Мутафчийски му разреши да излезе). От месеците март-април си спомням още песните от балконите, танците на полицаите по улиците на Бергамо и Рим за разведряване настроението на заключените, огромните транспаранти със смешни послания, безплатните театрални представления и концертите, и оперите онлайн. И любовта тогава яко пърпореше зад спуснатите щори и залостените входни врати, тъй щото в близките месеци предстои да се родят първите й рожби след пролетното принудително затваряне на света. Тогава се заговори за чистилището и как след карантината ще излезем по-добри, по-съпричастни, по-хора.

Край на първи епизод, нямаше щастлив край, но поне имаше Надежда, пък и идваше лятото.

Епизод две и Депресията

Ако малкият Никола беше тук, щеше да каже: „Това е депресия!”, защото днес, както навремето двете деца, сме застанали пред нещо непознато, а като всичко непознато – и плашещо, нещо безкрайно, защото никой не може да предвиди края му, което е толкова голямо, колкото памуковите полета в Узбекистан.

В покрайнините на Бухара малкият Никола живеел с родителите си в затворен комплекс (тогава го наричали лагер или кампус, но поради негативната натовареност на последните две думи, свързани с някои познати минали политически строеве, ще използваме по-приветливата дума комплекс, която вече навява асоциации с високи дувари, жива охрана и ограничено жизнено пространство, все скъпи екстри, към които се стремят заможните ни сънародници, пък и не само сънародници, навсякъде има сноби, нали ). Охраната на комплекса била необходима, защото в съседство се намирал затворът за най-големите престъпници и рецидивисти, с които разполагала към момента бившата съветска република, а още от романите на Дюма знаем, че щом има затвор, ще има и бегълци, и точно двама такива веднъж прескочили бетонната ограда и бодливата телена мрежа отгоре и се скрили някъде из комплекса.

Търсили ги въоръжени патрули с кучета

и след дълги часове ги открили, били се сврели между два стелажа в библиотеката на чужденците. После дълги дни всички се страхували, а децата – по-малко, затова една сутрин на разсъмване Никола и мъдрият му по-голям батко се измъкнали от комплекса и така се срещнали с Депресията, в лицето на безкрайните памукови полета.

Тъй като сме в епизод две на нашата история, трябва да има надграждане след епизод едно, в случая обаче надграждането е с обратен знак и се нарича задълбаване – еуфорията и адреналинът постепенно се оттичат в канала, веселите постери са прибрани, балконите са празни, защото на тях няма кой да подскача и да пее, и да ръкопляска, защото няма танцуващи полицаи из празните улици, пък и улиците не са толкова празни, като през пролетта, защото има карантина, ама не е пълна и има вечерен час, ама е около полунощ, и въобще има едно такова чувство, че нещата не са точно както трябва, а работата от вкъщи вече не е толкова забавна и приятна, като през пролетта, когато се кипрехме от над кръста нагоре, а пък надолу можеше и по пижама, и беше повод за смях и закачки; пък и режийните за дома стават по-високи заради допълните разходи за ток и отопление, защото вече е студено, а доходите някак си са се смалили с тенденция съвсем да изчезнат; и любовта сигурно пърпори зад спуснатите щори, но

едва ли ще има втора вълна бейби бум

в края на другото лято, просто двойките вече са се нарадвали един на друг през първата карантина и които са успяли – опазили са се, други са се разделили, но като цяло броят на разводите продължава да си е константна величина. Скоро смешки за ген. Мутафчийски не са излизали. И май вече всички са забравили за чистилището и как сме щели да ставаме по-добри и по-хора.

Във втория епизод пак не се вижда щастлив край. Лошото е, че и надеждата кротко си отива. И ни остават безкрайните памукови полета или иначе казано – онова, дето баткото на Никола описа с думите: „Ето това е то – Депресия!”