Eтюди

Вървя си по плажа на залива Вромос. Есен е и въпреки хубавото време, освен нас няма никого. Вярно, че ние сме голяма и разнородна компания, толкова голяма, че можем да си изберем кмет. Ама сме само ние, медузите и чайките.

Тръгвам да се разходя по брега, а водата е още топла. Вървя, чопля си в телефона да видя дали някой, някъде не прекарва по-добре от мен. Тц! Даже на Малдивите било облачно, каза една дружка, та не съм се минала. Стихоплетствам си на ум, опитвам се да снимам чайките и гледам вятъра да не ми отвее шапката в морето.

И докато се усетя съм стигнала до Митков мост. Компанията ми е толкова далече, че ги виждам като малка, цветна купчинка. Обръщам се и тръгвам обратно към тях. И точно тогава от високите треви, в дясно от мен, изскача вълк. Вълк бе, като в приказките. И се насочва към мен. Викам си ей ся се наиграх,  не стига, че ще стана късен обяд, ами и съсипвам приказката.

Как умря? Ми изяде ме вълк на плажа.

Баси майтапа. Майтап, майтап, ама сега докато пиша, а тогава сърцето ми пееше ,, Ако умра ил загина, немой да ме жалите“. Вълкът не прояви разбиране към тия ми терзания, доближи до мен, подуши ме и ме близна малко над коляното. ,, Аха – викам си – опитва ме на вкус. Да му приседна дано!“

Имам вкус на мандарина от олиото за тяло, дето се мажа. Явно му харесах щото ме близна още веднъж. Няма да ви лъжа, за туй време вече бях осъзнала, че това не е никакъв вълк, а голямо и очевидно нечие куче, защото първо имаше каишка и второ не съм имала много ош-беш с вълци, ама не вярвам тъй кротко да си ближат плячката. Обаче сърцето ми вече беше близо до ахилеса и аз олицетворявах трепетлика с шапка.

От началото на личния ми контакт с тоя любител на плажните запознанства и мандаринковото олио във вълча кожа не бяха минали и три минути, когато от тревите излезе един мъж. Висок с изрусяла от слънцето  по краищата светлокестенява длъжка коса и прошарена седмична брада. С тен на местен, намъкнат в бяла тениска и къси гащи. Абе представете си Патрик Суейзи от Критична точка, ама на петдесет. Гледа ме как съм се побила като пилон на пясъка и се каня да вдигна бяло знаме и вика на кучето:

– Джак, не досаждай на дамата!

А на мен:

– Не се страхувайте, той е много добър, само изглежда страшно.

А аз, аз, какво мислите направих? Усмихнах се пленително? Блеснах с остроумна забележка? Припаднах, та да може тоя хубавец да ме свести като ми повее с шапката ми и поне да ми провери пулса? Ами… Аз изсумтях! изсумтях бе! Едно нечленоразделно ,,Мхъм“ и толкоз. Човекът ми пожела ,,Приятен ден“ и си подбра Джака. Кучето махна два пъти с опашка, изгледа ме със съжалението на по-висш разум и сякаш ми каза с очи ,,ми то вълнуващият живот не е за всеки, човек трябва да прави правилните избори“.

После те потънаха в тревите, а аз се замъкнах при мойте дружки, които вкупом ме порицаха за липсата на припадък в подходящия момент. Само кумовата срама и пълната с кюфтета и пържоли тенджера ни спря да не тръгнем по брега да търсим Джак. Не за друго, ама хубаво куче беше, а кой не харесва кучета?

******

След втората чаша вино

Пуша на терасата на един хотел. Вратата на съседната стая проскърцва и на терасата излиза някой. Чувам тих женски смях и леко ахване. Мъжки глас казва :

– Внимавай ще паднеш… Хванах те.

Предполагам, че тя е залитнала, а той я е задържал, за да не падне. Не ги виждам. Само ги чувам. После изщраква запалка. Някой пали цигара. Може би тя. Мирише на дамски цигари. Чувам как издиша дима. Мълчат. Мълчат толкова интимно, че изпитвам неудобство загдето подслушвам мълчанието им. После тя казва:

– Бих искала да се срещнем в някой друг живот. Където няма да е толкова сложно.

Той не казва нищо. Може би изчаква тя да довърши. Може просто да не намира думи.

Тя издиша дима отново:

– Някъде, където времето не се движи толкова бързо… Където ще можеш да заспиваш до мен и да гледам профила ти в полумрака… Където ще мога да ти направя закуска… Да ти изгладя ризата и да чувам как си тананикаш в банята докато се бръснеш.

Не съм сигурна, но мисля че чух въздишка. След това тишина.

После той казва :

– Може пък да ни се случи.

Гласът му е като летен вятър.

Сега тя мълчи.

– Да се прибираме, ще настинеш – летният вятър е утихнал и сега това е просто хубав мъжки глас. Загрижен.

Навеждам се през парапета, искам да ги видя. Но на терасата вече няма никого. Само димът от цигарата. Прибрали са се. А може би въобще не са били там. Може би вятърът е връщал дима от моята цигара. Може би съм чувала собствените си мисли. Понякога въображението ми е почти шизофренично.

Не трябваше да пия втората чаша вино.