Фани Давидова: Осиновяването не трябва да е прекалено лесно

Фани Давидова е юрист с опит в различни области на правото, включително националното и международното осиновяване. Автор е на книгата „Разрешително за родители – как да осиновим дете в България“. Фани е осиновила своя син.

Лесно ли е да се осинови дете в България? 

Лесно и трудно са субективни понятия. Винаги ще се намерят хора, които ще са недоволни, ще се оплакват и ще мрънкат. Истината е, че противно на всички градски легенди за тежките процедури, „ужасните” социални работници, дългите срокове, процедурата по осиновяване в България е лесна, евтина и ефективна. Да го сметнем:

• Необходими документи: приблизително около десетина – включват медицински изследвания, бележки от общината, от работодателя, от съда и от Национална следствена служба. Време, за което могат да се съберат – 2 седмици. Сума, която трябва да плати кандидатът за такси – приблизително около 50 лева.
• Социално проучване – трае 3 месеца – безплатно е.
• Училище за кандидат-осиновители – 4 дни.

Това е. Нормативната уредба не поставя изискване за необходимо минимално материално състояние, за здравословен статус, за месечен доход и т.н. След вписването на кандидата в регистрите на кандидат-осиновителите започва същинското чакане. Колко ще е дълго то, зависи от това какви изисквания и очаквания към детето имат кандидатите. Ако изискванията им са рационални, чакането приключва в рамките на няколко месеца.

Нещо важно ми се струва, че е редно да се каже тук – осиновяването НЕ ТРЯБВА да е прекалено лесно. Не може всеки, който се е развълнувал от новинарски репортаж, от филм, от песен или нещо подобно, да хукне към социалните служби и с лекота да осинови дете. Помня как след земетресението в Хаити телевизионният ефир се изпъстри с подсмърчащи хора, които горещо декларираха, че искат да си осиновят дете от там. Сигурна съм, че голяма част от същите тези хора извръщат глава от циганетата от българските домове.

Осиновяването е сериозен акт, за който трябва да си силно мотивиран, да си обмислил добре и да знаеш, е това не е тв риалити, защото на карта е заложено щастието на едно дете.

Възможно ли е сама жена да осинови дете в България? А сам мъж? Зная, че не навсякъде по света това е разрешено.

Не само е възможно, но се случва и постоянно. Нормативната уредба не поставя ограничения пред хората, живеещи извън брак, да осиновяват.

Имаш ли представа какви хора най-често се решават да осиновят дете?

Много е трудно да се направи общ профил на осиновителите. Всеки е със своята си история. Има хора с репродуктивни проблеми, има и хора, които искат да осиновят, въпреки че вече имат свои биологични деца. Кандидатстват и хора в брак и такива, които живеят във фактическо съжителство и самостоятелни хора. Искат да осиновят и по-млади хора и такива в по-напреднала възраст. Всичко има под слънцето.

С какви трудности се сблъскват осиновителите – юридически, бюрократични или чисто социални предразсъдъци?

Най-голямата пречка пред осиновителите, ще прощавате за клишето, са нашите страхове, очаквания, лични демони. Всичко друго се преодолява. Процедурата е сравнително лесна, съдебното дело минава и заминава.

Има ли все още хора, които крият осиновяването и го смятат за срамно?

Моето впечатление е, че хората не крият факта на осиновяването от срам. По-скоро го правят от страх. Най-често този страх е, че детето няма да ги обича достатъчно, ако разбере, че не ги свързва кръвта. За родителите е трудно да приемат, че не са единствени, иска се известно преодоляване на егото, иска се осъзнато уважение към детето и неговата история. Пък и това е твоето си дете, ти не мислиш всеки ден, че то е осиновено, лесно и бързо се забравя, отлага и т.н. И с всеки ден става все по-лесно да забравиш и все по-трудно да започнеш неприятния разговор.

Кога и как е най-добре да се каже на детето, че е осиновено?

Няма рецепта. Ако детенцето е осиновено на по-късна възраст – то вече осъзнато знае. Ако е осиновено като бебе, то пак знае, но не го съзнава. Аз лично съм си спестила този „специален” разговор. С мъжа ми постъпихме по най-лесния за нас начин, а именно от самото влизане на сина ни в нашия дом (на 8 месеца), ама от най-първия ден, говорим за осиновяването. Например: „Най-хубавият ден в живота ни – денят, в който те осиновихме”; „Ето, виж, в това филмче, този слон как отгледа своето мамутче, точно както ние те взехме от бебешката къща”. Изобщо не ни се наложи да провеждаме драматичен и травмиращ всички ни разговор. Това е и съветът ми към другите родители – оставете детето само да ви води. Един ден то само ще ви попита, когато види бременна жена например: „Кога съм бил в твоето коремче?” – ето чудесен повод да поговорите, да обясните, да му разкажете. Нашият син живее със знанието си за неговото осиновяване и по-важното, знае, че е свободен да ни пита за абсолютно всичко, свързано с историята му. Това изгради непоклатимо доверие помежду ни, самочувствие у детето, че се гордеем с него, че той е дар за нас, че ние сме огромни късметлии, че го имаме. Най-ценното от всичко обаче е, че той знае, че няма да бъде излъган и от него нищо няма да бъде скрито. Това дава сигурност, стабилност и равновесие на детето. Когато изпита необходимост – пита, ние отговаряме каквото знаем от социалното му досие. Той пита периодично, говорим, обсъждаме си. В целия този процес най-важното е родителите да са преработили вътрешните си страхове, комплекси и всякакви демони, за да са спокойни и да вдъхнат увереност на детето.

Мисля, че вече и обществените нагласи са доста променени. Аз, честно казано, май не познавам осиновители, които крият факта на осиновяването от децата си. Около нас има доста осиновени деца – всички до едно познават историята си.

Според детските психолози осиновените деца носят първична рана, макар и неосъзната, а ролята на родителите е да я превържат, за да не кърви. Съгласна ли си с това?

Категорично да. Макар че това, осиновителите да признаят първичната рана на децата си, е истинско предизвикателство и не е лесно. Най-простата логика казва „Ама ти защо страдаш за биологичната си майка сега, аз толкова те обичам?!”. Ами, боли. Винаги ще боли от мисълта, че изначално си бил нежелан и отхвърлен, независимо колко много обич си получил след това. Това е и другата причина някои осиновители да крият факта на осиновяването, за да не травмират децата. Мисля, че това категорично е грешка. Задачата на родителите е не да предпазим детето от страшното, а да го преведем през него.