Мисля си. Какво ли пък искат мъжете? Най-простият отговор е: фелацио, футбол, фотьойл. Може и не в същия ред. Със сигурност това го харесва всеки, но това не е всичко. Изненадващ е този въпрос, защото повечето учени търсят отговор на същия въпрос при жените. И, да. Там вече всичко е ясно. Никой не знае какво искат жените, дори Фройд. Всеки обаче може да ви изброява с дни какво не искат жените. И това не е сексизъм, а чист житейски опит. Това е дълъг списък. Ако дори споменеш напосоки десет неща, все ще улучиш седем.
Сега докато се опитвам да разсъждавам по темата, до мен седи момчето ми. То яде спагети. Шумно. По детски. Танцува, гледа мач – Барселона-Реал (жените няма как да го разберат, освен Йоана Гъндовска). Майка му е много щастлива, докато го гледа как расте и как си показва младите мъжки рога. Но тя е майка, а не момиче. Сигурен съм, че бъдещата му съпруга (дано да е добра) ще си разплита чорапите, ако любимото момче на мама плюска спагети, без да гледа къде капе, играе на таблета и гледа мач. Типично за съпругите.
Между другото поведението на момчетата днес е ясен предвестник на това, което ще се случи след години. Как ще изглеждат, как ще се държат. Но не е толкова просто да се обясни с чисто поведенчески навици какво искат и ще искат като хора. На пръв поглед момчетата искат само да си играят – на коли, на войни, на бизнес, на чичко доктор с момичетата. Никаква изненада. Нищо по-различно от мечтите на момичетата да са – балерини, майки и да се правят на медицински сестри.
От беглия си, но изстрадан опит в живота, съм твърдо убеден, че момчетата обикновено са жертва на майките си и
панически търсят спасение в друга бърлога,
където не знаят какво им сипват в супичката. Не че са жертви, просто лесно се повреждат. Катастрофата се създава от очакванията и разпределението на ролите. Момичетата винаги са искали принц. Да дойде на бял кон (може би заради това много се харесват филми и романи от Средновековието). Коне, рокли, мазни рицари – добре е, че днешните момичета не знаят за каква смрад става дума.
Ивайло – приятел от детските години, смяташе, че е рицар. Във Врачанско рицарството се изразяваше и продължава да се изразява в различни просташки прояви. Боят между приятели пред очите на млади момичета изглеждаше доста рицарско нещо. Ако счупиш носа на опонента, селската мома, като една истинска принцеса, недискретно изпускаше едно „ах“ и след това сексът е сигурен. Водещият в случая е принцесата. Селската принцеса.
Ивайло влезе във военното училище, защото, както казваше той, иначе щял да влезе в затвора. Не знам, не съм сигурен, че той имаше потенциал на престъпник, но след като беше отличник в математическа гимназия, взе, че се забърка по време на ваканциите в банди, които от чиста глупост стигаха до крайности. Така Ивайло се сдоби с прорез от нож близо до сърцето. Този рицар на XXI век избяга от феода и се присъедини към рицарските ордени на военните.
Все мъжки легенди,
естествено. Но сърцето му на джентълмен си остана завинаги в плен на романтиката. Така по време на стаж в друг епичен град – Банско, той реши да поиска ръката на дама, която говореше изящен литературен бански сленг. Не беше танцувал с нея, не беше я целувал, а за секс – о, боже. Кой рицар би спал… добре, де, изтряскал жената на своето сърце преди брака? Абсурд. Ивайло – също. Той я харесал след някакъв разговор в местна кръчма. Нищо и никакъв разговор от сорта „а може би утре ще вали“. На другия ден я срещнал и я попитал къде живее. Декларирал, че следващата вечер ще дойде на гости. Да предупреди родителите си, че ИДВА, ЗА ДА ПОИСКА РЪКАТА Й. Тя, оказва се, също е чела много романтични истории за рицари и принцеси. Мисля, че дори се е възбудила (емоционално) от идеята и предупредила и убедила родителите си, че идва принцът.
Сега. Нека да бъдем наясно, че става въпрос за Банско, дори преди да бъде курорт. Кандидатът за ръката на фамилията бил предизвикан още на секундата да докаже своите способности на истински мъж. На масата стоели три шишета от литър и половина с люта ракия. Срещу него седели бащата и чичото. Никой друг. Принцесата и Кралицата-Македонка притичвали със салатите.
Ивайло не издържал теста. Опомнил се в квартирата си, но не помнел дали е поискал ръката на момичето или не. Нямал и полезен ход. Как да отидеш при тези люти хора и да ги питаш „абе, така и така, как мина?“. Не вървяло и да пита момичето. Тръгнал си от града с празнина в сърцето и махмурлук в главата.
Тъжна работа, нали? А той искал само момичето. Харесал я не заради тъпите сексуални фантазии, заради готвенето й или заради невероятния й род. Просто е знаел точно като Дон Кихот, че
ако срещнеш Жената – трябва да се бориш за нея
Вероятно ако беше роман, щеше да завърши по някакъв геройски начин, нали?
Всъщност краят на тази история само демонстрира, че не е важна епохата, а душата на истинския мъж. Няколко месеца страдания и вътрешни монолози бяха достатъчни на Ивайло да вземе решение. От няколкостотин километра след мотивиращ запой той просто взе една кола, отиде в Банско, спря пред къщата на момичето-принцеса и позвъня. Тя се появи и той каза: „Помниш ли ме? Аз трябваше да съм готов и съм готов. Харесвам те и искам да бъдеш моя жена“. Момичетата харесват такива постъпки. Днес те живеят щастливо, доколкото дългият брак може да се опише с такова определение. Просто рицарска история с врачано-македонски мизансцен.
Мъжете искат нещо повече от всичко. Признание. В историята от горните редове щяхме да сме свидетели на трагедия и черна комедия, ако двамата не вярваха в любовта. В днешно време е доста трудно един мъж да се държи по рицарски. Вероятно цивилизацията на технологичния век не позволява на мъжа да бъде авторитет за технологичните деца, на жената, която е достатъчно объркана в своя собствен свят.
Признанието е атомната енергия в мъжката душа
Дори когато е пропаднал пияница, той пак моли другарите си по чашка да му дадат кураж с едно „ти мен уважаваш ли ме?“. Разбира се, това не е насърчителен пример. Но насърчително и заслужаващо за уважение и признание е усърдието на бащата, на съпруга.
В днешно време сблъсъкът с реалностите мачка самочувствието на мъжете. Те често забравят за себе си в битката за другите. И това не е притча, а чиста ежедневна битка. Да има за децата, да има за жената. В тези сиви ежедневни мигове някак си изчезва романът. Вероятно в дългогодишната връзка и двамата – мъжът и жената – губят от романтиката и влизат в булевардната проза. Вероятно и двамата имат своите планове и мечти. Вероятно и двамата често забравят да си благодарят за това, което правят един за друг. Не вероятно, а най-често тази липса на разбиране води до патологично отчуждение, което дори е добрият финал на любовта, вместо взаимната агресия и обвинение. Факт е обаче, че тези епилози са резултат от липсата на комуникация, на разбиране. Не е задължително, но просто хората са по-щастливи в такива моменти.
Какво иска мъжът? Мъжът е мъж, когато жената го прави такъв. Никой друг. Майката му дава сили и амбиция. Първото момиче запалва искрата на чувствата в него. Любовниците и случайните връзки – мъжествеността на коч, простете. Но жената до него дава и може да изгражда онова признание, което кара момчето да стане мъж и да върви с вдигнато чело. Естествено процесът трябва да е двупосочен, но днес темата е мъжът.
Мъжът се плаши да бъде прегръщан, но го иска. Той иска да получава онова „да“ или ако предпочитате „черешка“ за своите всекидневни действия. Естествено, момичетата харесват такива рицарски прояви като на моя приятел от детските години – Ивайло. Но след като веднъж е ударил по масата и се е напил до смърт с бащата – бъдещия тъст, жените някак си предпочитат принцът да си остане в спомените и да остане разумният, скучен съпруг и баща. Когото след това ще ненавиждат заради мекушавостта му.
0 Коментара