Да си фен едновременно на техното и чалгата – това дълго не можех да го проумея. Ама и визуално бях направо ошашавен години наред. Гледам младежи с вид на урбанистичното бъдеще – и хоп, и те, милите, фолк душици от кварталното настояще. Гледам други с обли шкембенца и тлъсти китчици, които, аха, да се врътнат в чалга ритъм, и пак изненада – днес им било ден за хаус парти. А като видя девойка обилно да тъпче бирата си с лед или виното със спрайт – хич не се дивя толкова. Няма банкетна култура, махвам презрително с ръка. Също и на ония гадости, енерджи дринковете, дето приличат на добавка за дизел. Даже да видя набодени от веждите до петите обеци, пак няма да се оцъкля толкова. Крайностите сами по себе си не мe дразнят много-много. Ама съберат ли се разнопосочни в букет, направо ми разцентроват вестибулацията.
.jpg)
Като се погледна обаче, и аз съм същата мила родна еклектика. Първо съм на фотоепилация, после – на симфоничен концерт в зала „България”, след това – на ракийка и салатка в кръчма. Да махна ли презрително с ръка пред огледалото –
нямаш лайфстайлна култура, брато?
Да не прибързваме толкова, да караме едно по едно.
За първи път се угрижих за бъдещето на телесното си великолепие на 25. Ето, почна се, казах си. Първо, оттук насетне започват да умират повече клетки, отколкото се раждат. Второ, след брака мъжете също наедряват в ханша като жените след раждане – я ги виж всички ония, дето се изпонажениха, какви клечовци бяха, какви торбаланковци станаха.
На 30 вече ситуацията изглеждаше направо ужасна. Цели 30! Сбогом, младост! А килограмите година след година се трупаха точно с процентите на растежа на брутния вътрешен продукт по времето на последните две пълномандатни правителства.
На 35 дойде тихото, но достолепно, баш като за
на попрището жизнено в средата отчаяние.
Старост – нерадост. Хем гледам да се отърквам около по-млади, та да се подмладявам и аз, хем завиждам на приятели, младеещи с по цели 10 години. На една приятелка, дето е над 30, даже тук-там по баровете й искат личната карта, че им изглеждала непълнолетна. Ама наистина доста нагличко я е целунала природата по челцето.
При цялата тая несправедливост (не че и аз не смъквам някоя годинка на вид, казват) няма как да не ме споходи оная прословута суета сует и всяческая суета – за тялото. Съвсем разбираемо – нали си е мое и колкото повече одъртява, толкова повече ми е свидно. Тялото обаче ми стана скъпо вече не с цел тийнейджърско перчене, нито пък само заради едното да изглеждаш добре. А като грижа заради самото него. Сякаш е някакво детенце със самостоен живот, което все иска да му баеш нещо, иначе ще ти скъса нервите от рев. Пък и на теб все ти се иска да си го погалиш.
Естествено, започвам с килограмите. Успехът дойде неочаквано лесно – за разлика от предишни плахи опити. Както стана лесно и отказването на цигарите, към които пак ме върна оная, нагло младеещата. Оттогава съм убеден, че нещо ако ще става, то ще е само лесно. Иначе няма никакъв смисъл да се опитва. Хеле пък на тия години.
Та редуцирах телесното БВПс 13-14 кила само за половин година.Без сурови диети, без особен спорт – с повечко ходене (и без това в София вече няма как) и с кросове чат-пат. Сега
удържам шкембицепса в що-годе приличен кофраж с фитнес.
Но основното си е все пак храната. Почти напълно изхвърлих хляба – за което нямах проблем, и сладкото – за което имах проблем. И никак, ама грам не се лиших от ракийката – заковах я на 4-5 през ден, често и ката ден. Както казват малко по на запад – ово йе стандарт, ово йе идентитет!
Щом е идентитет, то си е базина потребност – като слънцето и въздуха за всяко живо същество. Разни други потребности обаче напират за базисни сякаш иззад ъгъла. Не че се чудя чак толкова – отдавна не вярвам търсенето да определя предлагането. Тъкмо обратното – предлагането формира търсене. Ово йе глобализация, ово йе лайфстайл, както казват още по на запад от нас. Откъде например ми дойде потребността от безкосмени гърди?
Да си призная, винаги съм смятал, че е по-добре без тях, нищо, че са в съвсем умерен вариант. И направо съжалявам хората с „естествена фланелка”, напираща като шалче изпод ризата. Да не говорим за типа баш булгар-булгар с атавистични влакна чак по гърба и кръста. Макар че някои северни народи доста кълват на тая въдица на потентността.
Никога обаче не бих се подложил на кола маска мъчение или пък на дърварския шейвинг. Да не говорим, че гледката на
набол райграс след това не е от най-естетичните.
А на мъжки крака като голи охлюви?! Боже опази!
И ето, плахите ми метросексуални зрънца покълнаха при фотоепилацията. Която лиши досадните гръдни тревички от луковиците им. Обаче идентитетот при тая ситуация започва да стърчи еклектично като целокупната столична архитектура. Представете си как след поредната фотоепилационна процедура отивам в зала „България” и allegro-то в началото само усилва лекото парене по кожата. При andante-то настава ракиено време. А при presto-то паренето е вече отвътре и мощно зове салатката.
Всъщност в зала „България” ходя доста преди да се запозная с благата ракия и досадните влакнести придобивки. Значи ми е базисна потребност, поне исторически. Обаче като се замисля кое кога се появява, няма как да не преоткрия положението, че революцията не е възможна само в едно отделно взето житие-битие. И че всички тайно и полека лайфстайлно сме пораснали на няколко века само за броени години. Я си спомнете например преди 10-15 години колцина ядяха броколи, брюкселско зеле и сладка царевица, хеле пък и с ракийка? И кои български мъже се бръснеха под мишниците? Само верните на зала „България” пак са си горе-долу толкова.
Така стигам до успокояващия извод, че стиловете на живот днес у нас по неизбежност са еклектични. И до жизнеутвърждаващия – че все пак е далеч за предпочитане да има повече лайф, отколкото стайл.
Всъщност какво по-стилно от фотоепилация, пет ракии и симфоничен оркестър? Ово йе cool!
0 Коментара