От години се опитвам да намеря храна, която не харесвам. Пътувах много, опитах къде ли не какво ли не. Докато обикалях Китай с раница на гърба, много пъти се случи да не мога да разчета менюто в ресторанта. Един път с оглеждане на съседните маси поръчахме нещо, което се оказа дълги като спагети черва, които сам си вариш в един казан с подсолена, люта, бяла като от мляко вода, после подправяш и ядеш. Ядохме, много ми допадна. На неделния пазар в Сиян, пак в Китай, пробвахме пърлени свински копита, този пазар е култов и Антъни Бордейн посвещава цял епизод от телевизионната си поредица на кулинарните чудеса, които се продават по сергиите му. В Пекин видях да се продават печени шишчета с хлебарки и малки прилепчета с разпънати с клечки за зъби крилца. Тези две неща не опитах, но ядох супа с пипалца и очи, похапнах речни мекотели върху вестник в един денонощен, да го наречем ресторант, с три дървени маси.
В Кения ядох крокодил и щраус,
на Бали използвах всяка възможност да се натъпча с дуриан, онзи плод, който мирише толкова отвратително, че
има масова забрана да бъде качван в пътнически самолет дори и добре опакован. Пак в Бали, благодарение на приятелка, която беше станала почти местна, хапвахме при баби, които готвят в канавки край пътя, и от места, където ти завиват храната в бананови листа за вкъщи. В Буенос Айрес пък ни сервираха странна паеля, в която се подаваха частите от разнообразни разчленени морски същества по един не особено апетитен начин. Споменът ми за вкусно сготвени змиорки (не си представяйте малки змийчета, а големи тлъсти, дълги поне метър и нещо змиорки) е от брега на Охридското езеро в Албания и от Токио. И в двата случая кулинарното преживяване беше изключително. Един от любимите ми десерти е тайландският отровно зелен на цвят Буко Пандан, който дори с големи мъки успях да приготвя и вкъщи. Мога да изброявам още много. С изключение на кокошите варени крачета от далечна Азия (онова с нокти и люспи, не бутчетата) и английските fish and chips, така и не открих храна, която да не ми харесва.
Обичам да ям всичко, стига да не е скучно.
От Китай се върнах с 6 кг по-малко. В Бали бях оставила към 5 кг, дори Лос Анджелис, място, където видях най-много ненормално дебели хора по улиците, се оказа добро за отслабване, стига да се придържаш към простия принцип да ядеш само онова, което е вълнуващо. Там се влюбих в сушито и за една седмица отлетяха 3 килограма. Същото се получи с Аржентина, Бразилия, Япония. Най-слаба бях, когато ми се налагаше да пътувам много често до Албания – свалих повече от 10 кг.
В България също имам едно чудесно постижение – за около 8 месеца успях да сваля към 28 кг. Това е най-голямото ми преобразяване в живота – от масивна, дебела и отпусната майка на 3 деца, свалих не само почти 30 кг, но и горе-долу толкова години от себе си. На практика се превърнах в друг човек. Последните 15 килограма от Голямото отслабване свалих, защото всеки ден се готвеха прекрасни, вкусни, малки съвършени ястия, които, разбира се, са с малко калории, но са кулинарно предизвикателство. Като суши, виетнамски рулца, индонезийско, тайландско, дори индийско или просто яйца по нов, различен начин.
През годините съм
преминала почти през всички диети,
които от своя страна преминаха през България и света. В кухнята под формата на прашасали книги, седи бурната биография на моите диети. Дюкан в няколко тома, Ути Бъчваров със своите 50 свалени килограма, The Fast Diet плюс специално томче с рецепти за приготвяне вкъщи, разделното, Зоната и какво ли не още. Не бих ги използвала отново, но не защото не дават резултат, а защото с напредването на живота си обещах да огранича колкото се може всичко онова, което ме натъжава.
Днес съм нещо като ходеща енциклопедия за борба с наднорменото тегло. Откакто се помня, животът ми е изпълнен с понеделници, в които самоотвержено и смело започвам диета и чертая планове за месеци напред, изпълнени с минимални калории и максимална воля. Не, не само след Нова година, а винаги, десетки понеделници, част от които след 12 на обяд, са се превърнали във вторници. Задължително преди тях в неделя обилно се прощавам с храната с 3 парчета торта, защото е за последно.
Независимо от спечелените битки и преборените килограми, днес съм сигурна, че голяма част от стратегията ми е била погрешна и хаотична.
Да готвя и опитвам ястията си е едно от големите удоволствия на живота ми. Точно затова смятам, че няма вредни и полезни храни, има вкусни, безвкусни и дори отвратителни ястия. Забележете, че не казвам храни, а ястия. Повечето естествени продукти, от които създаваме ястията, са полезни и чудесни сами по себе си, но човекът все по-рядко се храни с тях и кулинарните им съчетания. За сметка на това
все повече извършват истински престъпления спрямо тях –
като например да превърнеш картоф и много сол в пакетиран чипс. Не позволявайте да ви убеждават, че продукти като мляко, масло или месо са вредни. Всичко е въпрос на баланс. Храните са това, което са, и хората са тези, които успяват да ги превърнат в боклук. Не вярвайте също така в заместителите, те са резултат на индустрия, която никога не ви мисли доброто. Спомнете си за маргарина, петролен продукт, който трябваше да замести маслото, което през 80-те беше обявено за вредно. Маргаринът накрая се оказа на практика отрова. Не вярвайте и на митологеми като истерията около супер храните. Няма потвърдени научни изследвания за техните истински качества и въздействието им върху организма, нито доказателство, че са по-полезни от голяма част от традиционните продукти. Моите дядовци доживяха до над 95 години, без да са опитали чия през живота си. За киноа да не говорим.
Супер храните са скучни. Един ден се опитах да разбера защо киноата е супер храна и защо трябва да свикна да я ям. Един от аргументите защо трябва да я включим в менюто си, беше, че е сред трите основни храни на инките. На пръв поглед звучи респектиращо, но всъщност не е. Инките безспорно са интересна цивилизация, но само като обект на научен интерес. Аз лично не бих им подражавала. Освен че всъщност са удивително изостанали в сравнение с повечето човешки цивилизации, те били примитивни, жестоки и до залеза си така и не откриват писмеността и колелото.
Една от причините да съм склонна към напълняване
е безпогрешното небце, с което си служа откакто се помня. Винаги съм знаела, че ако не се бях родила в страната, която по думите на моя космополитна приятелка е “кулинарна суша”, сигурно щях да съм преуспял кулинарен критик. Но същото това небце ми помогна да отслабна тогава, когато битката изглеждаше загубена. Този, който се е опитвал да свали повече от 10 килограма наведнъж, знае колко безнадеждно трудно и тежко е това. Когато си на диета, животът става сив и скучен, а дните се нижат в пълно отчаяние. Опитът ми пък с пътуванията показваше едно интересно отклонение – връщах се щастлива, доволна и отслабнала. Опитах се да открия кое е онова, което е общо между пътуванията, и открих – много движение и интересна храна. И се постарах да го пренеса в ежедневието си. Да положиш усилие да нахраниш себе си с вкусна и създадена с въображение и внимание храна, а не просто да се натъпчеш с гадости от топлата витрина, е възторжено жертвено приношение в чест на собственото ни тяло. И то ни се отблагодарява рано или късно.
Днес се опитвам да плувам по 1 километър на ден
и да импровизирам с храна, която е вълнуваща, без да е калорична. Невинаги ми се получава, но знам, че когато съм последователна, ефектът не закъснява. Важното, че престанах да добавям книги на етажерката с литература за диети. Наместо тях започнах да трупам подправки – шафран, зелен, червен, жълт, шарен пипер, кърита, замразен пандан, кориандър, куркума и десетки непроизносими етикети върху малки пакетчета. И заобичах малко повече понеделниците, в крайна сметка човек може да започне да си готви разни малки вкусни неща, а в петък, вместо да чака до понеделник, за да започне отчайваща диета, след като се е натъпкал прощално с торти предишната вечер. Първото изглежда по-добре откъдето и да го погледнеш.
P. S. Както вероятно някои от вас вече са установили, не се опитвайте да отслабнете в Италия, пицата, спагетите и сладоледът на никого не са простили.
0 Коментара