Гледам лампата

„-Ти щастлива ли си?

– Ами…. Да!

– Защо си щастлива?

– Имаме си лампа!”

Брат ми се разсмива на глас, аз само това и чакам. Настава мощен кикот. Майка ми и баща ми се появяват на вратата, кискат се и те. Тотално не разбирам защо се смеем, но става все по-смешно. Преди да изгасят лампата, успявам да си изпрося малко от най-любимото преди заспиване – двама държат юргана и ме подхвърлят нагоре-надолу. Стаята се завърта барабар с лампата.

Сега я разглеждам тая лампа – стъклото имитира форма на кокичета, нищо особено, нелепо соцпроизводство. В съседната стая спи майка ми. Но баща ми никога повече няма да се появи на вратата.

Когато го загубих, приятел ми се обади по телефона: „Нали знаеш, сега всички ще ти кажат, че трябва да мине време. Но това не е така. С времето липсата ще расте. Ще си спомняш още и още истории, ще изникват постоянно”. След смъртта на родител остаряваме още повече и неизбежно идват спомени за детството.

Брат ми се научил да чете едва ли не веднага след като проходил. В трети клас четял „Кръстоносци”. Оттам вероятно и многото екзистенциални въпроси: ”Какъв е смисълът на живота? Какво е щастието? Ти щастлива ли си?”. През годините толкова  сме се смяли на тази история, струва ми се, че го помня точно този момент, първият ми съзнателен спомен. Не разбирам какво ме пита брат ми, защото още обитавам

времето, в което всичко е магия. 

В къщата на баба ми сме. Чудо са дори резедавите стени, които дебелият бояджия е направил наскоро с пръскачка и с още по-вълшебен шаблон е изрисувал върху тях златисти орнаменти – лабиринт, по който въображението ми подскача от единия ъгъл до другия. На стената е закачен Мечо, който нарочвам за всяка пакост. И имаме лампа – първото, което фокусирам, докато брат ми ме разпитва за живота. Не знаех много неща, освен да бъбря, да чупя играчки, да си обелвам коленете и да пея за Червената шапчица.

Когато вече бях изчела цели две книги – за Лукчо и за Незнайко,  вкъщи по-честичко започна да се споменава името „Макаренко”.  Звучеше ми като Макаронко, дори обещаваше да е по-интригуващ герой. Споменаваше се само и изключително във връзка с някоя беля: „Ей, момиченце! Внимавай, ще има Макаренко!”. Заговореха ли за тоя с макароните, лицата на родителите ми придобиваха странно изражение – сякаш хем току-що са погълнали цял лимон, хем това е най-смешното нещо на света, хем по необясними за мен причини сдържат смеха си. Не влагаха особено старание в опита си да проявят строгост. Майка се предаваше първа и прихваше, но задължително продължаваше възпитателната фраза: „Не ме гледай, че се смея. Нали знаеш, че като се смея, съм най-страшна!”

С Макаренко се срещнах отблизо един-единствен път –

когато заподозряха брат ми, че пуши. В кухнята стана напрегнато – баща ми е бесен, но като упорит пушач, е в деликатна ситуация. Брат ми се опитва да отрича, явно ще си говорят по мъжки и разговорът ще е тежък. Използвам случая да привлека внимание и се намесвам жизнерадостно: „Пуши, наистина пуши! Виждала съм го!” Пляяяс! Първият и единствен шамар в живота ми. От изненада дори не успях да попитам „Но защо мен?!” Излизайки от стаята, баща ми ме поглежда: „Защото хем клюкариш, хем злорадстваш”.

Хм, тоя шамар го бях забравила. Уж всичко си казахме, а ето, че е останало нещо, за което не съм успяла да благодаря. Хубав шамар си беше, като се замисля сега, не възразявам. И какво ли ви е било да сте родители в онези объркани времена – без да сте имали БГмама, без да сте чували за хиперактивност, индигови и кристални деца. Без да сте били засипвани с разнообразни упътвания за употреба на живота, теории за силата на позитивното мислене и как да станем успешни на всяка цена. Ето защо, значи, семейната ни сила е повече в драмата и трагедията, отколкото в нахиления позитивизъм. Трябва да отворя ореховия гардероб и

да прибера в черна торба няколко изгладени ризи,

един костюм и вратовръзките. Най-тежко е с вратовръзките – те са най-стари и ги помня най-отдавна, до една. Да, прав беше приятелят ми. Ще се връщат още, и още истории, фрази, усмивки, интонации, картини от онова време, което обитавахме като баща и дъщеря:

Жестът, с който завиваш в шала си кучето Юкки, за да го вземем с нас у дома. Снежинките около уличната лампа – лежа по гръб в шейната, а ти завързваш Юкки да я тегли. Наперената ти усмивка към съседите, които дюдюкат зад гърба ни: „Гледай ги тия, с две деца и гледат куче в апартамента!” и неизменният ти отговор: „Но това нищо не е, другарко, ние имаме и кон на терасата!”. Сълзите, когато четиримата се събираме на един перон и трябва да кажеш „Юкки вече я няма”.

Фигурките по замръзналия прозорец, на който съм залепила нос и те виждам в далечината – в шейната носиш седеметажна торта за седмия ми рожден ден. Цялата е в скреж, захарни джуджета и снежинки. Звукът от сухия сняг при – 40 С, докато ме учиш да стъпвам с първите ми „валенки”, а десетилетия по-късно ще разказваш на доктора: „Знаеш ли какво са валенки – от сплъстена вълна и с обла подметка. Няма по-смешна гледка на света от момиченце, което ходи с валенки в снега”.

Нетърпението ти за лято и сгъването на шапки от вестник,

когато отиваме да оберем черешата. Провалът ти, докато се опитваш да покажеш, че карането на ролкови кънки с кожена каишка е фасулска работа. Спускането по канала в Пазарджик – баща, син и дъщеря на червения надуваем дюшек. Леката тревога, когато все пак забелязваш, че течението се усилва и ни носи към Пловдив, миг преди да подвикнеш на кротките пенсионери с въдици: „Спрете дюшекааааа!”. Светлините от факлите, които идват откъм морето – мобилизирал си спасителите с лодката, увил си се с бял чаршаф с щампа на почивната станция и си накичил брадата си с водорасли. Само аз съм те подслушала да казваш „да направим Нептунов празник за децата”, пък за миг се чудя кой излиза от водата. Дългите следобеди на скалите край Каваци и Иканталъка, ти се гмуркаш, а аз слагам мидите на тенекията.

През годините ще загубим тази невинност в отношенията

и ще я затрупаме с различни тежести, ненужни неща, вина, съмнения, яд. Възрастните си губят времето с хиляди глупости. Ще се научим да се фукаме, че поне чувството си за хумор пазим и ще се обръщаме един към друг шеговито – аз към теб на фамилия: ”Ей, Стойчев!”, а ти към мен с „Ооо, маце!”. И едва в последните ти години ще дойдат онези моменти, в които ще се върнем към истинските си обръщения:

„- Милишок!”

„- Тате!”

И не, не искам липсата да минава с времето. Нека си изникват картини и спомени отвсякъде, дори от снежинките върху гроба ти и черешите на Задушница. Обичам тези ни истории, изникват си усмихнати. Те са първопричината да знам каквото изобщо знам за важните неща, „но по-голяма от тях е любовта”. Ето на какво сме се научили. Какво сме запазили, докато времето на единия ни живот тук минава и отминава. Засмивам се на лампата – ако сега се запитам щастлива ли съм и защо, мога да дам същия, но напълно съзнателен отговор.