„Голяма“ до доказване на противното

Баба ми Марийка не беше суетна жена. Всъщност може и да е била, но аз я познавам в годините, когато възрастта беше обелила като люспи на лук всякакви комплекси от нея и я беше превърнала във възрастен човек от женски пол с удобни, полумъжки обувки и къса “по младежки” коса, когото спокойно можеш да наречеш “бабЕ”…

Ама я посмей да го направиш, ако ти стиска! Щеше така да те насмете, че място нямаше да си намериш!

Защото въпреки осемдесетте си, че и отгоре години, баба никога, абсолютно никога не споменаваше думата “старост” и производните й, когато говореше за себе си. Вместо нея, когато се налагаше да се съпостави с някого или нещо във времето, употребяваше “голяма”. “Аз нали съм голяма, та помня къде беше Гестапото в Бургас.” Или “не мож ме преметна мене – аз съм голяма”. А също “Комшийката много остаря! То и аз съм голяма, ама по се държа от нея, нали…”.

Хич нямаше да се сетя за тази специфична подробност от бабиния характер, и по-специално отношението към възрастта, ако самата аз с плавна, но сигурна стъпка не се бях запътила към нея. Каквото и да си говорим,

да те делят две години от половиния век,

който те дебне да ти стане официална възраст, си е промяна на мирогледа. Може би не на целия, но със сигурност на една много особена част от него – тази, която интерпретира, преживява и оценява понятието “младост”.

Бога ми, заклевам се, през ум не ми е минавало, че един ден ще седна да разсъждавам за младостта като за нещо, което аха-аха напълно да ме напусне! Разбира се, че и аз около своите четиридесет взех по-често да си повтарям онези изречения за бърза душевна помощ от типа “четиресет са новите трийсет”, “възрастта е само цифра” и “важно е как се чувстваш”. Ама после, като попрехвърлих половината на четвъртото си десетилетие, неусетно натоварих уравнението с една десетица, та да ми се върже, че “петдесет са новите трийсет”. И само цифра или не, ама възрастта взе да ме тормози сериозно. Не защото се чувствах зле – напротив, мога да кажа, че сега съм много по-енергична, по-гъвкава и по-бърза от годините, когато бях на двайсет и нещо. Проблемът обаче е, че времето, в което по природни причини няма да се чувствам така, сега е много по-близо…

Първото нещо, което предприех като стратегия за

опазване на младостта, е, че полека-лека изрусях. 

Не толкова от желание да просперирам като блондинка, колкото да спра всяка сутрин да виждам онази сгъстяваща се белота в корените на косата си. В леките прибежки, с които започна собственото ми странене от възрастта, кампанийно се включиха (и още се включват) всякакви козметични, спортни, медицински и диетични мурафети. Не знам дали сте забелязали, но това нещо бръчката е или бързо разпространяващ се вирус, или клетка, която се дели със скоростта на светлината – няма как иначе да си обясня защо вечерта огледалото ме е показало сравнително гладка, а на сутринта връз челото и около очите и устните ми са се излегнали като същи безделници цял отбор прясно изсечени бръчки.

За да спра бръчковия устрем, съм се мазала, пекла, втривала, дърпала, масажирала и инжектирала с най-различни неща. Слагала съм върху кожата си мед, мас, кокосово масло, зехтин, спанак, краставица, крем против подсичане, ягоди, луга, морска кал, жълтък, хума, сняг, водорасли, или общо взето, цялата флора, че и малко от фауната (ако броим хайвера от риба и от охлюви). Ходила съм на обещаващи младост процедури на цени като за вечеря в скъп парижки ресторант, в които с инфрачервена светлина, лазер, импулс, ток, жица, вълна или промисъл е трябвало да си върна едни пет-десет години.

Стягали са ме в колани, влизала съм доброволно в капсули,

обличали са ме в нещо като ританки за бебета гиганти, за да ме щипят болезнено по целулитните гнезда, масажирали са ме с камъни, шоколад, вино и люти чушки. Спортувала съм активно йога, пилатес, зумба, плуване, стречинг, както и активно съм мързелувала. Лягала съм си упорито преди полунощ, за да хвана н’ам ква си вълна, дето трябваше да намали темповете на стареене. Яла съм плодове и зеленчуци, ядки и сурови храни, алги, обикновени водорасли и тибетски хапчета с вид на кози барабонки. Пила съм топла вода с мед и лимон сутрин, люта джинджърова лимонада, кафе с лъжица кокосово масло, зелен чай, колаген на ампули и Омега 3 на глобули. Последно се разхождам навсякъде с един специален диск, дето не е точно за поддържане на младостта, ама ми казаха, че помагал в някакъв момент просто да престане да ти пука за нея. Което, да ви кажа, не е лоша идея. Защото при всичките тези напразни усилия на любовта към младите години, те вече са на прага на вратата и с лека насмешка ме гледат какви ще ги извърша на изпроводяк, преди да я затръшнат. И знаете ли какво? Може и да остарявам, но нямам никакво намерение да се превръщам в карикатура.

На четиридесет и осем

смятам да пия и ям това, което тялото ми обича и понася.

За цялото това време, в което сме заедно, добре съм го опознала и съм му научила капризите. Затова възнамерявам да му предоставям хубавите удоволствия от живота – чаша истинско кафе сутрин, студена вода, когато му е горещо, парче шоколад, когато му е горчиво, хубаво вино с малко и специална храна вечер, танци, разходки, повече секс. И много смях. Въпреки бръчиците около устата или пък точно заради тях.

Най-после си харесвам женското тяло такова, каквото ми служи толкова време – с все неизкоренимия целулит, който свикнах да приемам като досаден роднина, леко отпускащия се от умора силует и поизпъкналите вени на ръцете. Отдавна не го съдя, че не ми е предоставило перфектните крака, съвършената височина и твърдия като детско барабанче задник. Нали точно с тези свои “недостатъци” не само обиколих света и отгледах деца, но и

продължавам да не страдам от липса на мъжко внимание.

Оглеждам се в промените му и е истина, че понякога ме хваща страх от тях. Поправям поправимото, пълня от време на време оная дълбока бразда между веждите, дето свидетелства за твърде дългогодишната ми сериозност, ритуално и с потупване продължавам да слагам серума или крема си преди лягане и сутрин. Понякога се задържам повече пред огледалото и с удоволствие забелязвам онова козметично “освежаване”, повдигнало леко гушката и опънало скулите ми. Още има моменти, макар и все по-оредяващи, когато някой случаен ме нарича “госпожице” или “момиче”. И все по-често тези случайни хора, от чиито усти излизат въпросните галещи слуха ми думи, са прехвърлили и третата, че и четвъртата възраст. Така че… не се брои.

Броят се обаче моментите на щастие.

На възторг от картина, музика, мисъл или идея. На удивление от нещо, което те кара да се отлепяш от земята и да живееш на дунапренени крила. На детска радост от някакви уж незабележими малки красоти. Моментите на възторг и любовен екстаз. Пакостите, които си готов да понесеш или направиш, заради неостаряващото си любопитство. Броят се изгледаните звезди от някой среднощен плаж в средата на нищото, разходките под дъжд без чадър, катеренето по дърветата, за да видиш от по-високо, прескачането на огради, когато не те пускат, джапането в локви, тръгването нанякъде, тичането след автобус, любов и хвърчило. Брои се

разтеченият от смях грим, омекналите от ходене крака,

дори отслабналите от гледане очи и утихналите от чуване уши. Брои се целият живот, ден по ден и минута по минута, в който сме имали и имаме щастието да сме тук, цели-целенички. И в който всяка една бръчица разказва истории от неповторимите ни, женски биографии.

Това не значи, разбира се, че спирам всички козметични, спортни, духовни и медицински практики, които ми обещават още малко младост – чак такъв душевен непукизъм не съм развила, а и женската ми суета си е на мястото. Ще ги приемам обаче в здравословни количества. Толкова, колкото да си осигуря повече време за всичко онова, което в този живот истински се брои.

А, да, и още нещо! Спирам да употребявам думата “старост” и производните й и официално ставам “голяма”.

Благодаря ти, бабо, чак сега те разбрах!