Казват, че неслучайно бебетата – човечета и животинки, са с големи очи – така събуждат у нас желанието да ги предпазим, да ги прегърнем, да бъдем добри с тях. Прегръдката, топлината на друго човешко тяло, е едно от най-ценните богатства, които получаваме – ефектът е огромен и действа безотказно.

В неорайхианската психотерапевтична школа особено внимание се отделя на нещо на пръв поглед мъничко спрямо огромните достижения, на които е способен човешкият мозък – нуждата ни за сензитивност, една от формите на която е близостта с другите. И не става дума за интимност в сексуалния смисъл, а за другия като излъчване, като форма, присъствие – гънките на тялото и ръцете, гладките и грапавите части, аромата дори. Всички елементи ни помагат да преживеем себе си и другия, да се успокоим и да намерим центъра си, който е в нашето тяло, в нас самите. От друга страна, когато щастието ни задължително включва друг човек, това не е съвсем любов, а повече съзависимост. Кое обаче може да ни направи не/зависими, хора с „център“, да намерим „баланс“ и всички тези неща, които са толкова пожелателно, красиво, трудно достижими само за просветените. Как едновременно да общуваме добре с другите и със себе си, без да правим компромис с вътрешното си Аз – и без да ни определят като отчайващо неприятни егоисти? С други думи – яйцето или кокошката?

Бързо превъртане назад

Изразът за „първите 7 години“ и тяхното значение не е случаен и валидността му е доста голяма – това е времето, в което попиваме основните умения и знания, които сякаш се вписват в ДНК-то ни и след това носим отпечатъка им. Годините на първите ни травми и победи, на разочарованията и създаването на собствените ни индивидуални философии за живота, които ни водят и често пъти са много успешни. Ние сме ги научили през опита си – и това ги прави верни за нас – дали хората са лоши или добри, кое носи удоволствие, кога се чувстваме добре и кога ще ни накажат.  А след това ги спазваме като собствени закони поне до момента, в който се оказва, че тези методи на адаптация не работят и трябва да сменим моделите. Но затова е създадена психотерапията и точно там се „ремонтират“ те.  През „Първите 7“ се научаваме къде са границите на обществото и другите.

Американският философ Джон Фиске пита преди близо 130 години: „Какъв е смисълът на ранното детство? Какво е значението на това, че човек се ражда по-безпомощен от което и да било друго същество и се нуждае по-дълго време от нежни грижи и мъдро насочване от по-възрастните“? Отговорът, 130 години по-късно, е привидно прост, но затова пък изключително интересен – защото хората имаме нужда да бъдем обичани през това време – да бъдем прегръщани и да ни се обръща внимание. За да можем да стигнем до заложения в мозъка ни капацитет, да се развият невронните връзки в него и за да бъдем психично здрави – без тревожности и други проблеми. В първите 1000 дни се случва нещо невероятно – през този период децата могат да създават и 1000 невронни връзки всяка секунда – всичко, което се случва с тях, всяко преживяване формира реакциите в тялото им – и гради бъдещето им. Дете, което е

хранено с качествени храни в този период,

има по-голям шанс да бъде и по-умно, защото получаваните вещества са ключови за развитието на тялото. Насилието, преживяно от детето – както и стресът от насилие в семейството – дава своя отпечатък върху нивата на кортизол завинаги (Нищо няма да кажа за репликата „то не може да си спомни нищо“ и отношението към бебетата като зеленчуци, които нищо не разбират – да, те не разбират за какво става дума, но преживяват случващото се като стрес).

През първите две години детето създава най-сериозната връзка в живота си – тази с мама. Тази връзка ще определи до голяма степен отношението му с всичко и всички, включително и със себе си. Ако мама е била обичаща, присъстваща в живота, взимаща активно отношение към детето – това дете ще е много по-способно да се справи с цялата тежест на ежедневието, което го чака; да се привързва здраво към партньорите в живота си; винаги ще намира опората, вътрешния си център, който му е даден от родител – мама, която е до него; която е с него, която му е казвала колко е добро; която го е подкрепяла при реденето на кубчета, когато те са падали; мама, която му е целувала коляното, но и му е казвала да става и да се изтупа; тате, който го е носил на конче и е тичал с него; четенето на книжки и гъделичкането.

Първите две години правят първите седем добри

Научни факти по въпроса не липсват. И отношението към тази деликатна възраст леко започва да се променя – все повече родители, които могат да си го позволят, отглеждат децата си в домашни условия в ранното детство. Дали е случайност, че откакто през миналия век жените започват да оставят децата си рано на ясли, и т.н. тревожните и други разстройства се покачват? Бързам да направя уточнение: много време не е равно на качествено време. Общуването не е въпрос само на количество, а на качество. Може цял ден да стоите с детето си на дивана, но правенето на неща заедно – говоренето, пеенето, танцуването, ходенето навън, заниманията с ръце, рисуването, сглобяването, те правят разликата.

Написах ходенето и стигнахме до следващата точка – уседналостта на хората, липсата на достатъчно физическа активност. Прогнозите са, че това ще доведе до огромни проблеми на родените през последните десетина години – всеки път, когато с детето си направите нещо, което изисква физически задачи – независимо дали ще е сгъване на дрехи, готвене заедно (да, 3-годишните могат да месят), половин ден в парка, федербал или кънки – вие го правите по-здраво – не само физически, но и психически. Всяка прегръдка, всяко погалване и похвалване, ще го направи по-щастливо – сега и в бъдеще, ще развие способностите му да мисли, чувства и… да се харесва. Контактът лице в лице с децата, невербалната комуникация и спокойното присъствие в живота им – това превръща от тях спокойни възрастни.

Завръщане в настоящето

Недообичани, толкова недообичани хора има. Реших да проверя реалността, като попитам мъдра приятелка дали според нея поколенията на сегашните родители са били недообичани, но тя не се съгласи с думите: „Обичаха ни и се стремяха да ни дадат най-доброто спрямо възможностите си, но не умееха да го казват често“.

Да, може би и понякога малко криво са го показвали, за да вкарват в правия път – с наказания и изисквания. Затова свръхкомпенсираха строгостта си като баби и дядовци. Може би заради тяхната строгост за много хора днес „прекарвам време с теб“ се превръща в „купувам ти време, в което да си далеч от мен и щастлив без мен“ – като играчки и плейцентрове. Да си родител е трудно занимание и след първите три години изисква освен да показваш любов, да показваш и граници – т.е. детето да чувства, че любовта я има, но има и правила, което вече е родителството в друг етап.

Друти родители решават да покажат, повтаряйки опита от своето детство, че няма нужда децата да се глезят (това от месец 0), защото светът е лош и те трябва да оцеляват в него. Винаги когато чуя такава философия, разказвам песента на Джони Кеш „A Boy Named Sue”, в която лирическият герой, мъж с женското име Сю, вече голям, вижда баща си, който го изоставя като бебе, но преди да си тръгне, го кръщава Сю. Естествено, героят става по-малко лиричен и повече драматичен на тази среща и отива да го набие, както се полага за баща, който те изоставя с абсурдно име в дълбокия Юг. Тогава бащата, преди да остане без челюст, му казва: „С това име или щеше да умреш, или да станеш жилав“.  В крайна сметка синът му прощава, но, крещейки, казва, че ще си кръсти детето Бен, Джордж или каквото и да било друго, но не и Сю!

Мнозинството обаче се люлее между „обичам те“ и  „как да разбереш, че нещата стават сериозни, когато пораснеш“. И така на бебетата им пляскат дупетата, защото плачат и се лигавят (?!), а на големите деца се гледа със снизхождение при  несъответстващи на възрастта им прояви. А всъщност всичко, от което хората се нуждаем, вероятно е да бъдем оставени през първите 2-3 години от живота си, с големите си очи, да ни обичат безпределно, да ни гушкат, а с всяка следваща година да повишават изискванията към нас, за да можем да станем възрастни постепенно, след като вече сме разбрали, че сме обичани. Имаме нужда от любов – и съм сигурна, без да съм търсила потвърждения, че най-използваните емотикони са тези на сърца и със сърца.

Това е храната, която търсим цял живот – храната на голямата обич и внимание, а когато нещо се е объркало и не сме я получили по някакъв начин, тогава я заместваме с друго – храна от магазина, алкохол или всичко на промоция в мола – независимо че знаем, че удоволствието от всички тези вещи ще изчезне за минути.

Колкото по-малко храним страховете си, като се правим, че не им обръщаме внимание, когато ги наречем с думи, направим ги слово, позволим си да ги преживеем и рискуваме да обичаме, толкова по-малко гладни ще сме. Мисля си, че собствените ни деца ни дават възможността да поправим онези пукнатини, които родителите ни са направили, без да искат. Най-важният свят е вътре, вътре в нас са най-големите тъмнини, най-големите дълбини и най-страшните чудовища, но там е и най-големият кладенец – с любов, който ако е напълнен в бебешките ни години, не пресъхва.

Детският мозък

Човешкият мозък е изграден от 100 милиарда клетки, всяка от които е свързана с над 7000 други. Най-важният етап за развитието на мозъка започва в утробата и приключва през първите три години. На третата година от развитието на детето мозъкът достига 90% от големината си. Когато детето няма позитивни преживявания, някои пътища в мозъка може да не си проправят път – има описани случаи на „изгубени деца“ (да си представим Маугли, без романтичната окраска), при които има остра загуба на езиково и емоционално развитие заради отсъствието на любов и внимание.

Случаят на румънските сиропиталища

По времето на Чаушеску легалните контрацептиви и аборти в Румъния са забранени. След промените, през 1990 година е излъчен репортаж от сиропиталища, който показва трагичното състояние на изоставените деца и голяма част от тях са незабавно осиновени в чужбина. Развитието им е проследено и едно от изследванията – на Рутър и колектив, се провежда, когато те са на 6-годишна възраст. Резултатите показват, че 69% от децата, които са осиновени, започват да функционират нормално, ако са били взети в семейство на възраст под 6 месеца, 43% от тези, които са на 1-2 години, и само 22% от тези, осиновени между 2 и 3 ½ години.