„Мамо, този път съм влюбена!“, подскочи дъщеря й, прегърна я, сгуши се в нея и намести къдриците в очакване на традиционната целувка по главата. После зачука с токчетата по стълбището и изхвърча навън, а въздухът затрепери. Тя стоеше в антрето и сякаш не й се влизаше вътре при тишината. „Кога стана на 20 това дете, сякаш вчера дойде в живота ми, а вече бърза да отлети и аз какво – към следващата самота. Егоист ли съм, че първо за себе си се замислих?“, запита се и оголи зъби срещу огледалото. Винаги правеше това в опит за принудителна усмивка, когато я връхлитаха страхът и тъгата.
Вкопчи се в снимките – онези отпреди 17 години, когато в горещия август домът й се напълни първо с детски плач. Тригодишното същество тежеше само 11 килограма, не познаваше вкуса на плодовете, захвърли с погнуса първия сладолед, а с купищата играчки дори не знаеше какво да прави. И плачеше – от безсилие и незнание, а нощем вероятно от кошмарите си, които дори не можеше да разкаже. Защото думите и речта бяха далеч от малката изстрадала главица. Всичко беше събитие за двете в онова начало – малката трябваше да се адаптира към живота извън оградите на онзи дом, а голямата тръгваше по скалистия път на майчинството. Две самоти, събрани под покрив.
Изборът
Не е от най-лесните решения това изведнъж в малкия град да тръгнеш с „готово“ дете, навършило 3 годинки. Особено ако и уличните псета ти казват „добър ден“. „Ти пък кога беше бременна, че и роди, и ходите вече?“, това бяха не въпроси, а ехидни плесници през лицето. Не липсваха и категорични твърдения – родила го, захвърлила го, обикаляла по света и се сетила накрая да си го вземе… Има хора, които не дишат без тази упойка – да те огледат критично и смазващо, да те отровят със злъч, да те шамаросат с подмятания, да ти преброят годините и да очакват, че това ще те срине. Но другите, добрите, са много повече. Те приемат избора ти като възможно най-умния, а новината за детето като подарък и непременно те обявяват за героиня, и те гледат почти с обожание. От което също нямаш нужда. От това битката да изградиш духовната връзка с новото същество в живота ти, на което не си биологична майка, не става по-лека.
Започваш първо със себе си. Това е цялостно преформатиране, в което често се объркваш и несигурността те връхлита много повече от предварителните ти планове и очаквания. Защото този именно избор означава да обмислиш всички плюсове и минуси, да виждаш повече плюсовете и да минимизираш минусите, но и да прецениш всички последващи рискове.
Не е като да си купиш голяма ходеща кукла
и да я преобличаш в розово, и да я водиш за ръчичка като аксесоар. А и страховете са повече, когато си наясно, че нямаш право на провал. Защото тогава неизбежните критикари първи ще те посочат с пръст и присъдата не ти мърда.
Няма нужда от съобразяване с хорското мнение, ще кажете. Има. Колкото повече не те отбелязват или ти се усмихват отсреща, толкова по-сигурно стъпваш, а малката принцеса започва да свиква с този „вход“ към битието и е важно какво вижда в него.
В първите дни на свободата си тя се вмъкна в леката кола на съсед от квартала, кой знае защо беше отворил всичките й врати. Мъжът искрено се зарадва на палавата пасажерка и й направи разходка, а тя откъсна тревичка и му я подари, без дори да го погледне. В началото беше като малко диваче, гледаше изпод вежди всяко непознато нещо и всеки нов човек, препускаше из парковете като птиче, избягало от клетка, заиграваше се с клечка, захвърлена найлонова торба, не и с кукли или топки, криеше хляб под килима, врещеше до небесата под душа в банята. И дума не казваше. Изглеждаше безнадеждно, непоправимо и безизходно. Тогава се впрягаш в хомота на безотказния си характер, забравяш приказката за неволята и пускаш напред ината и душата си. Не става без тях.
Бягане с препятствия
Да се хвърлиш в риска на майчинството чак на 42-годишна възраст изглежда като авантюра. И си е екстремно изпитание за цялата ти, уж завършена в изграждането си личност. Тогава тръгва разрухата – не на личността, а на всички стереотипи. Трошиш, загърбваш, изхвърляш, забравяш, заменяш ги с нови – Нейно Величество Инфантата на малкия ти двор е твоят господар, даже диктатор. Успиването до следобед в почивните дни заминава в миналото – сутрин в 6 ч. още започва да пипа очите ти с котешки пръстчета и с градиращ до дрезгав вик шепот ти съобщава, че е гладна. Че не си мигнала през цялата нощ, защото тя те държи закопчана в малките си ръчички и не смееш да дишаш, ами тя не знае това и няма причина да се съобразява. Тя е гладна и ти си подчинена на това – изборът е лично твой, друг няма. Шумните купони с приятели до зори по къщите или кръчмите автоматично отпадат. Посмей да се клатиш на дансинга в блус – тя е по-бърза от командос и на секундата те е хванала през краката и те гледа с унищожителните си черни стрелички под веждите.
Не гушкай чужди деца, не им се радвай – твоето дете е по-специално, то започва да реве и да се тръшка. Не от дива ревност – от онзи подсъзнателен страх, че може да се върне там, откъдето е дошло, а то помни онова място. Че може да заобичаш другите – а то смята, че твоята обич е неделима величина и е само, само за него. Краят на личния живот, разбирай интимните връзки, е настъпил и не може да не си даваш сметка за това. И не се разтрепервай, когато чуеш: „Мамо, ти не разбра ли, че ние никога няма да се оженим!“, ако си си позволила да задълбаеш в разговор с приятел. Невръстният диктатор вече те е подчинил, обсебил и не само те подозира в кръшкане и изневяра, но ти забранява да пристъпваш границите на позволеното. Детето е ултиматум и той е безусловен.
Границите на свободата
Не, не си жертва, в никакъв случай! Нищо, че понякога си мислиш дори за Стокхолмския синдром и после се смееш до хълцане на личната си налудност. Точно в този момент осъзнаваш, че обичаш безусловно и си готова да стъпиш върху горящи въглени. Но не е онази влудяваща любов на покорената жена, не е. Това е другата, съвършената и незаменимата с нищо обич на майка. Пеперуди хвърчат във вените ти, когато увие с копринени ръчички врата ти, това е противостресовото ти хапче след работа или пътуване. Прималява ти, омекваш, когато чуеш „мамо“ в слушалката, независимо дали си на съседната пряка, или някъде много далеч в поредната командировка или обучение. Подкосяват ти се краката и си пред колапс при високата температура или тежка кашлица – ами сега, нищо не знаеш за евентуалните здравни „наследства“ от биологичните родители, имаш само картончето с имунизациите! Вдигаш по тревога всички познати лекари, независимо дали е Коледа или са на сватба. Палиш колата в тъмна доба и влиташ в спешното с дете на ръце, и беснееш като хала, ако не бъде прегледано веднага. Всяка настинка или диагноза за теб е апокалипсис. А децата просто така растат, но искаш точно твоето да бъде винаги здраво.
Твоето дете е наркотикът, от който си драматично зависима и това е завинаги. Не защото късно си посегнала, а защото си наясно, че скоро идва времето, когато не всичко ще зависи от теб. И че порасналото ти момиченце все повече ще иска по-широки граници на свободата. И да, тогава започва твоят ад под небето.
Диктаторът в теб
Той ти е закодиран и няма начин да не се маркира поне с думи, процедени през зъби или в крясък. Причините са две: липсва мъжкият фактор вкъщи и ти си човекът в операция „Респект“. Пуберката винаги и с гарантиран успех може да те извади от обувките, а ти не винаги успешно балансираш между нежната майка и принудителната роля на тежък авторитет. Има и трета причина – амбициозна си, с добра позиция в обществото, но вероятно и с неразбираеми за това поколение ценности, поради което държиш да моделираш детето по (според теб) най-съвършения път. Освен ужаса, с който регистрираш бурните поведенчески промени в детето си, което все по-рядко ти звъни или вдига телефона си след училище, се отдаваш на паниката от дрогата. Това е най-смразяващият страх, който не те оставя за секунда на мира.
Всеки ден четеш полицейския пресбюлетин и сводките за заловени пласьори не те утешават, напротив. С каменно лице отваряш вратата на пак закъснялата пъпчива девойка и си фейс-контрол, обучено куче, наркоченге и нещо като медиатор. Вторачваш се в зениците, оглеждаш ръцете за следи по вените, тайно претърсваш раници, чанти и джобове, и тихо полудяваш. Защото тя все по-малко споделя и повече се затваря в света си, за който издига все по-дебели стени. Защото вече даже не чуваш онова: „Мамо, ти си най-прекрасната на света и добре, че ти си ме взела“, даже нищо не чуваш освен: „Аз излизам“ и „Аз си лягам“. Тогава диктаторът в теб осъзнава, че започва да губи скъпоценни пространства. Че ако не се намеси със сила, ще се окаже печалният победен. А късите команди и гневното налагане на правила са стратегическата му грешка.
Но това лъсва при първото бягство –
в първия ден на пълнолетието, през прозореца на банята на втория етаж. Първият челен сблъсък с устрема към безгранична свобода е зверски – даваш си сметка за лесната лъжа с целувката по челото ти и „лека нощ, спи ми се“, и пантофите, центрирани пред непокътнатото и празно легло в детската стая. Мозъкът ти е часовник на адска машина, в кратките минути обмисляш всевъзможните варианти, обикаляш около входа за труп…и понеже такъв няма, започваш да звъниш неистово по телефона. Когато най-после й чуваш гласа, бесовете те завладяват, защото „Знаех, че няма да ме пуснеш с приятели на вилата, затова избягах“. Господ е милостив понякога и ти удържа ръцете във вцепенение при бързото завръщане на бегълката, която ти се иска незабавно да насиниш от пердах. И властно ти нашепва, че всеки има потребност от лично пространство, от свобода и предизвикателства, за да се изгори по собствена воля и после да знае как да се пази.
Детето е учебник за родители. За самотните майки е Библия, в която притчите и посланията са като бич. А ти си на горещия стол с кабелите за високо напрежение. Винаги, по свой избор и обичаш това.
0 Коментара