Ако тая жена ми беше в къщата, досега да съм я убил. Това беше коментарът на наш приятел, когато в общата ни група в месинджър се появи клип за побъркана по Коледа американка. Тя беше стигнала до крайности в желанието си да превърне дните до Рождество в почти безкраен празник.
Килери с обем на два гаража бяха превърнати в складове за кутии с играчки, лампички, покривки, шалтета и калъфки за възглавници, звезди и Дядо Коледовци, ангели и всякакви блестящи джунджурии. Тя вади всичко това още през октомври и превръща дома си в подобие на сцена за коледен филм по Холмарк.
Ако кичът имаше ръб, тази жена бе минала отвъд.
Но донякъде я разбирам, както се опитвам да разбирам всяка мания. Намирам оправдание в неистовата радост, която разопаковането на украсата и инсталирането на изкуствената елха носят. Всяка година по същото време, без изключение. Украсявам на Никулден, свалям украсата на Банго Васил.
Има константи, без които не мога, има промени, които ми харесват – като окончателния ми отказ да купувам отсечени дървета. Вече 15 години редуваме живи елхички с една тяхна пластмасова посестрима. Под клоните поставям личния си картонен “Дядо Мраз – весел”, купен със спестени 2,40 лв. през далечната 1984 г. Между игличките намира място дървено птиче, подарено от прабаба ми на мама в началото на 40-те. Редом окачвам джудженца, изработени на 3D принтер. До тях – ръчно изработен миниатюрен бебе Исус, положен в половин черупка от орех. И навсякъде около тях – китайски лампички. Карашък, както казват съседите, ама радва окото.
Коледна класика.
Разликата с американската домакиня е в обемите – при мен всичко се побира в надстройката на двукрилен гардероб. Усетя ли у себе си склонност към развихряне – озаптявам се. Опонирам на онези, които виждат в Коледа надмощието на потреблението над емоцията. Мога да вляза в магазин за коледна украса и да изляза с празни ръце. Не толкова от спестовност, колкото от наличен здрав разум.
Все още манията ми е под известен контрол.
Наслаждавам й се вече половин век, като страстта ми към тая празничност взе да минава мярата след като станах майка. При първата бременност коледните влакчета на кока-кола ми докарваха сълзи на умиление. В годините след това си търсех умилението като нещо обещано, гарантирано.
Броя дните до Коледа веднага след Великден,
акумулирам лято и трупам очаквания. В последно време седмиците преди празника се отбелязват и със задължителното гледане на втръснали филми – въпреки опитите за съпротива у мъжете в семейството. Коледа предполага традиции – каква по-хубава от тази да подаваш реплики в “Наистина любов” или “Лунатици”?
Убедена съм, че обичта към Коледа е заради начина, по който празникът помага да се справим със зимата. Нетърпението, което демонстрират все по-рано витрините на магазините, уличното празнично осветление, нелепите Рождественски сцени от стиропор и Дядо Коледа, натоварен с отговорността за снимки с дечурлига под общинската елха – всичко това сгрява сърцето. Тънката усмивка, с която плащаме избраните подаръци, смехът, когато открием чорапите с най-подходяща картинка, борбата с опаковането на различни по размер книги, прегръдките при размяна на пакети със златисти панделки, изненадите, които готвим на децата и нетърпението да ги видим, когато се прибират за семейното тържество –
всичко това ни обещава, че можем да преживеем студа.
Светлинките на всички възможни елхи напомнят една единствена – в дом, към който се стремим. Уютът му е гарантиран – с глупави надписи по чорапите, одеяла в червено и зелено, пластмасова елха с картонен Дядо Мраз и миниатюрно бебе Исус.
Кич, но сгрява.
0 Коментара