Наскоро говорих с един приятел за яденето на риба. Ето как протече нашият разговор.
Аз: Винаги давам пари на просяците на улицата – смятам, че това е полезно за мен. Когато даваш, надмогваш скъперничеството си и освен това – даже да ти се струва безсмислено – дисциплинираш добрината си. Няма нужда да се интересуваш на кого даваш. Както атлетът не се интересува от какъв метал са тежестите, които вдига.
Той: Аз пък предпочитам да не давам. Така ми се струва по-добре. Мисля, че е по-добре да научиш един човек да лови риба, вместо да му я дадеш наготово.
Аз: М-да… Но какво ще постигнеш, като научиш твоя човек да лови риба? Просто ще има още един човек, умеещ да лови риба! Той ще престане да проси, да протяга ръка… Ако има късмет, ще се превърне в добър рибар. Ще стане алчен и ще опустоши много водоеми. Ако няма късмет, ще се окаже лош рибар, ще е недоволен и отчаян от себе си цял живот. А пък тези, които биха станали добри, като дават на просяка, няма да могат да са добри, защото той вече няма да протяга ръка – ще е рибар… И така нататък.
Той: Да де, но този човек ще може да се справя сам с живота си!
“В наше време да се откажеш, щом можеш да вземеш, е абсолютно неприемливо.”
Аз: Сам – друг път! Какво ще прави, когато свърши рибата? Ако искаш да направиш добро на тоя човек, научи го да не яде!
Моят приятел беше потресен. Чак се разсмя от глупостта, която му бях казал. Сякаш искаше да ми каже: в наше време да се откажеш, щом можеш да вземеш, е абсолютно неприемливо. Хм. Неприемливо. (Моят приятел би казал дори „идиотско”, но и да се използват толкова силни думи в наше време също е Неприемливо.) Да, да – лакомо време. Но какво пък толкова съм се размислил за времето? Това е болестта на Дребните мислители – все да се окайват от времето.
Нека помислим колко е смешно именно от гледна точка на времето да се окайваме от Времето. Примерно гигантският Гьоте е живял от 1749 до 1832 г. Той доста често е проплаквал, недоволствайки от времето си. Какво би казал един среден консуматор за времето на Гьоте? Представям си! Ако консуматорът е добронамерен, би казал, че Гьоте е имал право да недоволства от времето си. Тогава е имало болести (защото сега няма!) и е нямало интернет. Но ако е недобр намерен, консуматорът би казал: какво се е заоплаквал тоя титан, след като в млякото им не е имало ГМО и по пътищата между Байройт и Ваймар не е имало никакво движение! М-да. Смешно. Та така… Лакомо време, от което аз се оплаквам, а ето, вече разколебан от последните си мисли – и не се оплаквам. Във всички времена хората са били еднакво лакоми, струва ми се.
Най-блестящите и любими за мен редове от величествените книги на моя живот, от книгите от Всички времена са описания на храна и ядене или готвене! Сещам се за трапезите на Постника на Рабле. Спомням си нещастния лакомник Балоун, когото Швейк подозира, че е изял чирачето си… Сещам се за „Дългът към удоволствието” на Джон Ланчестър и ето… за проклетата риба, с която започнах – сещам се за рецептите с риба от Острови на течението на Хемингуей. Постмодернизмът ме влече, увлича ме и ми се ще – с гугъл в едната ръка и с веселата си и пренебрежителна фантазия – в другата – да смеся всичко: литературата, готвенето, философията и назидателните речи за проклетото ни, чудесно време – в едно.
Ето – веднага ще напиша една своя любима рецепта, но ще го напрвя по постмодерен начин:
Фалшив заек:
Още като войник в Гранични войски, където доста ловувахме, се научих да готвя дивеч. Странно, но съдбата, тая пакостница, беше направила така, че да ме тикнат за известно време в кухнята. Бях готвач и оттам се появи на бял свят фалшивият заек. Тоест – за да съм прав – по-късно… В кухнята на заставата готвех истинския, а по-късно в студентските ми квартири – създавах фалшивия. Защото във времената на разните лукановци и беровци зайци нямаше никъде освен по слънчевите стени на стаята ми. Тогава аз, помнейки съставките за яхнията с истински заек от войнишките ми години, започвах да готвя с подръчни продукти фалшивия. И ето… готвя и сега… Пускам на някой стар касетофон трета част от Първа симфония на Густав Малер (въобще не знам защо точно това, но наистина е внушително) – и започвам да готвя. Първо вземам пиле. Нека пилето е малко и напомня с нещо на кеклик – скална яребица, станала така любима за мен благодарение на романа на Марсел Паньол „Славата на моя баща”. Така все пак ще има някаква дивечова отсянка. Ще изпържа пилето, нарязано на средни късчета. След това ще взема чесън и доматена салца, ситно нарязан лук и червен пипер и ще ги запържа. Когато се изпържат, вкусът е дълбок и напомня готвенето на баба. Ще добавя след това червено вино (нищо, че птиците вървят с бяло според някои. Ние готвим дивеч!), вода… и ето – за да заприлича моят фалшив заек на истински, ще сложа подправките за дивеч: бахар, дафинов лист, черен пипер на зърна. Иска ми се лавровите листа да направят всичко това като статуя. Дафне, на която са кръстени листата и дървото, се е превърнала в дърво, защото я е гонел не друг, а Аполон. Знам за тая гонитба от една скулптура на Лоренцо Бернини.
“Къкренето не е особено познато на измъчения фастфуудов консуматор.”
Нека къкри. Къкренето не е особено познато на измъчения фастфуудов консуматор, но надявам се, че ако го чуе, дори и той клетият – ще го познае. Нека къкри. После ще добавя много ситно нарязани картофи, целина, моркови и грах. Така ще си напомня за „Селяни вечерят картофи“ на Ван Гог, за варените моркови, с които единствено се храни амбициозният шведски крал Карл XII, нападайки Петър Първи, за мачкания грах, както наричат героите на Гогол от Тарас Булба, за якия пердах и – кой знае защо – за „Разораната целина“ – на Михаил Шолохов. Макар че между зеленчука и степта няма много общо.
Ех, да! Готвенето! То е великата страна на Свободните асоциации! И нека къкри още час – на много слаб огън. Накрая ще го поръся със ситно нарязан копър. В копъра има анетол, както има анетол и в абсента на моите бодлеровци, верленовци, рембовци и деги. Ако нямам план да се целувам в този ден с някоя предвзета млада дама, която си въобразява, че като мрази чесъна, става по-извисена, ще сложа и чесън. Чесънът накрая е различен от този началото. В началото дава плътност, в края – аромат. И това е! Фалшив заек. Добре е, че си припомних – готвенето е територията на Чудните асоциации. Отново се сещам за моя приятел и рибата. Да, лакомо време – както казах в началото. Но това е единственото време, което ще преживея аз. Аз и моите спътници, моите хора. Няма да видя нито времето на Гьоте, нито времето на праправнуците си. Сещам се да дам съвет на моя приятел с рибата: ако ще учиш някого да лови риба – научи го и да я готви добре. А аз отивам да уча хората да се радват на по-малко. Да не ядат.
0 Коментара